Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
Наложи се да насърча Плашо с пръчката. Той и конете очевидно не искаха да са тук. Облизваха муцуните си, плюеха и пак ги облизваха. Усещах го и по своите устни, като солени пръски от океана, но с по-остър и натрапчив вкус. Чувствах ръцете си сухи, сякаш кожата им внезапно се е превърнала в пергамент.
Вързахме конете и Леша ни поведе към една от най-малките колиби — взел я бях за клозет. Шепа обитатели на махалата ни наблюдаваха от праговете на паянтовите си домове, всичките забулени. Сол се бе отложила на спечени кори по тънката материя пред носовете и устите им. Един от мъжете имаше огромна гуша, която се гънеше около гърлото му в дипли петносана плът. Леша почука на вратата на малката колиба и влезе. Аз и Бащицата останахме на прага, присвили очи да различим нещо в сумрака на тясното помещение. Нямаше начин всички да се поберем вътре.
— Леша. — Някой седеше в дъното на колибата. Кимна за поздрав.
— Толтех. — Жената клекна пред него.
Толтех я гледаше с ясни очи над булото си. Държеше хаван и чукало и стриваше нещо.
— Връщаш се значи? — Не изглеждаше изненадан.
— Трима сме, с три животни. Ще ни трябват хапчета за седмица.
— Една седмица е много време в Иберико. — Толтех погледна мен, после Бащицата. — Дори час може да е много време там.
— Ако един час ни стигне, значи ще стоим един час — каза Леша.
Толтех остави чукалото и се пресегна към нисък рафт. Взе паница, пълна с някакви малки неща, увити в намаслена хартия и стегнати здраво. По ръката му имаше белези. Същите белези от стопено като при Леша.
— Пийте по едно на изгрев и по едно на залез. Най-добре ги гълтайте с все хартията. Солта краде влагата от въздуха и се разтваря в нея, така че хаповете не издържат на влага. Вземи сто. Пет сребърника.
Правилната комбинация от различни видове сол пази от болестта, която причинява ехото на Строителския огън. Никой не знае защо. Нужната сол се извлича от водата на Кародски извори по специален начин. Пет сребърника не бяха висока цена. Отброих монетите — едната носеше главата на дядо ми — и ги подадох на Леша.
Толтех отброи на свой ред солните хапове в една памучна торбичка.
— Ако намерите нещо на хълмовете, дори да са счупени парчетии, донесете ми ги. Може и да си получите среброто обратно.
— Какво сте намирали в Иберико, майстор Толтех? — попитах.
— Самият аз съм нещо като колекционер. — Понаведох се през прага. През острата воня на сол долових миризма на болест.
— Дребни неща. — Посочи две малки шишета от зелено стъкло на рафта с паницата. До тях имаше табла с парчета счупена пластимаса в различни цветове и форми. Толтех се извъртя и взе иззад себе си голямо зъбчато колело от белезникав метал, потъмнял на места от преклонна възраст. Беше като гигантски братовчед на миниатюрните колелца във вътрешността на часовника, който носех в багажа си. — Нищо интересно. Най-добрите си попадения продавам.
— А какво научихте за Строителите, майстор Толтех? Разбирате ли тайните им, като се ровите в отломките от времето им? — попитах.
— Знам онова, което знаем всички ние, местните. Каквото са знаели и бащите ни.
— И то е? — Някои хора обичат да ги подканяш.
— Че не са си отишли и че не може да им се има доверие.
Същата нощ лагерувахме съвсем близо до границата на възвишенията Иберико, там, където отровената река Кюахога пресича лошите земи. Глътнах солното си хапче и в устата ми загорча въпреки хартиената обвивка. Толтех не бе пожелал да ни каже друго за Строителите, затова, когато се настанихме за нощувка, реших да разпитам Леша.
— Какво имаше предвид твоят приятел, когато каза, че Строителите не са си отишли?
Тя сви рамене, но толкова леко, че по-скоро усетих, отколкото видях жеста. Лежахме близо един до друг въпреки потискащата жега.
— Някои казват, че сега Строителите са духове и са впечатани в стихиите около нас.
— А не просто ехо в машини? — Мислех си за Фекслър, как образът му се бе появил с примигване, докато слизах по стъпалата на избата.
Леша се надигна на лакът да ме погледне и се намръщи, толкова силно, че белезите ѝ се нагънаха.
— Машини? Неща, сглобени от чаркове, от колела и макари? Не разбирам.
— Духове, казваш? — Сметнах, че ще е по-добре да запазя за себе си информацията за машините в подземията на дядовия си замък. — Добри духове или лоши?
Пак онова невидимо свиване на раменете.
— Просто духове. Във въздуха и в скалите, в реките и потоците, дори ни гледат от огъня.
— Чувал съм, че Строителите се научили да контролират реалността и преди да подпалят света, го променили — рекох.