Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Застанал до него, Бернардино мълчеше като гроб, с подпряна на бузата ръка. Анселмо се обърна към приятеля си и отбеляза:
— Дори за мен, който съм виждал всеки етап от работата, всичко това пак изглежда като чудо!
— Хмммм.
Анселмо изгледа косо приятеля си. Мълчанието не беше типично за него — обикновено нямаше търпение да изтъкне собствената си значимост и талант.
— Бернардино, добре ли си? — попита добрият отец.
Художникът не беше много сигурен. Определено се чувстваше като болен. Ако вярваше в медицината, сигурно щеше да отиде при някой аптекар. Но тъй като винаги бе бил невероятно здрав, неподвластен на болести и изпълнен с презрение към всички, които страдаха от тях, не беше свикнал да вярва на способностите на подобни хора. Още по-малко пък вярваше в силата на молитвата — изцелението чрез по-висша сила. Но иначе беше вярно, че не беше в обичайното си състояние. Виното и храната вече не му носеха никаква наслада, а още по-малко — жените. Не че в Сароно нямаше достатъчно красиви жени и момичета — бе зървал доста такива, докато бродеше из мрачните сенки на църквата в нетърпеливо очакване края на литургията, за да може отново да се хване за четките си. Би могъл да има всяка една от тях — бе наясно, че талантът му добавяше към него привлекателност, която лицето му вече имаше в изобилие. И въпреки това не бе опитал нито една от тях. Всъщност, откакто бе пристигнал тук, не бе имал жена. Но сега бе длъжен да отговори нещо на Анселмо, затова изрече:
— Много добре, благодаря! Кой не би бил добре, след като е сътворил подобни чудеса?!
Това вече беше доста повече в негов стил. Изпълнен с облекчение, Анселмо събра смелост да зададе един въпрос, който не му даваше мира, откакто го забеляза. Нещо липсваше в тази картина.
— Завършен ли е този стенопис? — попита.
— Да, Анселмо. Реших да оставя Дева Мария без лице. За някои вкусове вероятно ще дойде малко модерно, но аз съм готов да защитя позицията си.
С това Анселмо окончателно се увери, че приятелят му се чувства по-добре — сарказмът и остроумието му се бяха върнали. Свещеникът се приближи до фреската и се загледа — да, наистина, на мястото на лицето на Богородица се виждаше един празен овал. Нямаше представа как досега не го бе забелязал — може би, защото излъчването на Дева Мария отвличаше погледа от всичко останало. Синьото на мантията и гънките й и светлината, която сякаш струеше от Божията майка, насочваха вниманието директно към лицето й, което всъщност липсваше. Представляваше странно, нелепо празно пространство — като че ли Богородица носеше венецианска маска, само че такава, която няма отвори за устата и носа. Леко притеснително.
Бернардино провлече крак след него с твърде нетипичния маниер на вярно кученце.
— Но днес и това ще бъде завършено. Още една сесия с Великата синьора, кралицата на замъка, и всичко ще приключи!
— Точно днес ли ще дойде? — ококори се Анселмо, неспособен да скрие изненадата си.
— Да. Защо? — присви подозрително очи художникът. — Днес сме… какво? Двайсет и четвъртият ден на февруари. Да не би да е поредният смехотворен християнски празник, за който не знам? Например първото дрискане в гърне на бебето Исус?
Анселмо изгледа строго безбожника, но предпочете да остави чутото без коментар.
— Нищо подобно — отговори само. — Но е много добре, че почти свършваш, защото ни предстои много важно събитие. Решил е да ни посети самият кардинал! На път към Павия утре ще се отбие при нас и ще води литургията! Държи да види лично работата, която е поръчал. Голяма чест, не мислиш ли?
— Миланският кардинал? Утре?
— Да. Днес получих писмото му, донесено от вестоносец — и размаха плика пред Луини. — Познаваш ли Негово Високопреосвещенство?