Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Симонета зачака останалата част от историята със затаен дъх. Бернардино прекара през челото си ръка, която остави върху кожата му синя следа. После изрече:
— Това бяха последните думи, които чух от баща си. Когато се прибрах у дома, него го нямаше. Майка ми, разбира се, стовари цялата вина върху мен. Започна да пие още повече. В началото така наречените ми чичовци поспряха с гостуванията си, но после пак заприиждаха. Аз пък започнах да рисувам с въглените, които си правех на плажа, използвайки стари дъски, отломки и други подобни. Реших, че щом ангели не съществуват, аз мога да ги създам. Веднъж, когато бях на петнайсет, изрисувах цялата ни колиба със стенописи. Ангел до ангел, херувим до серафим — цялата небесна компания. Майка ми побесня. Започна да крещи неистово, а чичото, който в онзи ден беше при нея, ме наби с колана си. Изчаках ги да си легнат и откраднах коня му. Бях чул, че великият майстор Леонардо да Винчи в момента е в Милано и работи за херцог Лудовико Сфорца, затова взех колкото можах от рисунките си и яздих цяла нощ. Чаках цяла седмица пред студиото на Да Винчи и се стараех да се мотая пред очите му всеки божи ден, докато накрая му дойде до гуша от мен и ме прие. Почти не погледна рисунките, които му занесох — само ми връчи въглен и ме накара да нарисувам ръка — тук Бернардино погледна към пръстите на Симонета и се усмихна при спомена за онзи първи ден. — И веднага след това ме нае за свой чирак!
След тези думи художникът се взря в собствената си ръка. Беше стискал четката толкова силно, че на мястото, където ноктите му се бяха впивали в дланта му, се виждаха четири червени полумесеца. После вдигна очи към ангелите — неговите ангели, които се носеха над главата му и надуваха тромпетите си от капителите на колоните.
— Леонардо също не вярваше — изрече по посока на тавана. — Казваше, че е напълно възможно да вдъхваш религиозен плам у другите, без самият ти да го чувстваш. Почиташе единствено Мария Магдалина, а аз — майка ми, друга паднала жена. Онова, което майка ми бе започнала, моят учител завърши. Вярата ми окончателно отлетя. Да Винчи отдаваше огромно значение не на набожността на хората, а на техните чувства.
— Какви чувства например? — обади се най-сетне Симонета, възвърнала гласа си.
„Например любов“ — помисли си Бернардино. Спомни си прощалните думи на своя учител — затова как едва когато започне да чувства, ще стане добър художник. И се оказа вярно. По време на лесните си завоевания, на въргалянето с жени и момичета, с девици и матрони той така и не бе успял да надмогне безчувствеността, останала му от загубата на майка му. В деня, в който тя го бе излъгала, а баща му ги бе напуснал, той бе изгубил невинността си — бе изгубил представата си за нея като за най-идеалната сред жените. Бе я поставял в сърцето си на пиедестал, сякаш бе някоя от статуите на Божията майка. Обаче тя го бе излъгала, бе му крещяла и накрая го бе прогонила от колибата си, захвърляйки го в обятията на леки жени и на празни връзки, които бе търсил, но на които никога не се бе радвал. И всичко това — в името на преследването на едно-едничко нещо, на свещения граал на Любовта. Отвори уста, за да изрече простите две срички — онези срички, които вече бяха всичко за него, но не означаваха нищо за жената, която значеше за него много повече, отколкото някога щеше да узнае. Но установи, че не е в състояние да говори. Гласът му заглъхна в гърлото му, очите му се напълниха със сълзи. Боже, сълзи! Не бе плакал от онази нощ, когато бе потеглил с коня от брега на езерото към Милано и когато вятърът отнасяше сълзите от очите му, а горещата нощ изсушаваше лицето му в мига, в който се намокреше. Както тогава, така и сега го водеше една и съща мисъл — трябва веднага да се махне оттук!
А после направи нещо крайно нехарактерно — остави четките си да съхнат направо върху палитрата. Лицето на Дева Мария бе все още един празен бял овал, ала днес той не бе в състояние да работи повече. Едва не падна от скелето си. Докато минаваше покрай Симонета, тя, несъзнателно и за самата себе си, протегна ръка към него. Той извърна глава настрани и тя го чу да промърморва тихичко: „Noli me tangere“.