Огньовете на сатаната
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Огньовете на сатаната». Краткое содержание книги:
— Почти свършихме, Клавърли! — викна той. — До довечера Йорк ще бъде по-безопасен.
— Дошъл съм за Художника! — тросна му се Клавърли, като се наведе от коня си. — Къде е той?
Вратарят вдигна към него пиянското си лице.
— За какво ти е?
— Трябва да говоря с него.
— Може, стига да знаеш пътя за ада.
Клавърли изстена и удари с юмрук рога на седлото.
— Мъртъв е, нехранимайкото му с нехранимайко — засмя се вратарят. — Няма и час, откак го обесиха.
Клавърли се сети за спътниците си, чиито коне започваха да нервничат в затвореното пространство, и изпсува цветисто.
— Сега какво? — попита Корбет.
Клавърли се обърна, плю в посока на вратаря и се почеса по носа.
— Няма какво да се направи — прошепна той. — Позволете ми тогава да ви запозная с една от най-големите си тайни!
В другия край на Йорк един мъж умираше. Незнайния лежеше върху сламеника в малката, гола стая на болницата за прокажени и подгизналата му от пот коса покриваше валчестата възглавница.
— Всичко свърши — прошепна той. — Няма да си отида жив оттук.
Францисканецът приклекна до леглото и го хвана за ръката, но не отрече.
— Вече не си чувствам краката — промълви Незнайния. Сетне се усмихна с мъка. — Отче, на младини бях отличен ездач. Яздех по-бързо от вятъра. — Той раздвижи леко глава. — Какво става след смъртта, отче?
— Само Бог знае — отговори францисканецът. — Но мисля, че е като пътуване, като да се раждаш наново. Бебето се бори да не излезе от утробата, ние се борим да не напуснем живота, но както става и след раждането, вероятно после забравяме и продължаваме нататък. Но най-важното е — добави францисканецът, — доколко сме подготвени за това пътуване.
— Имам грехове — прошепна Незнайния. — Много съм съгрешавал спрямо Небето и земята. Аз, рицарят-тамплиер, защитник на Акр, съм извършвал страшни грехове: в сърцето ми е имало омраза и жажда за мъст.
— Кажи ми — отвърна францисканецът. — Изповядай се сега. Получи опрощение.
Незнайния нямаше нужда от повече подканяния. Той впери поглед в тавана и започна да разказва живота си: за детството и юношеството си в една ферма в Барнслидейл; за приемането си в ордена на тамплиерите; за онези кървави последни дни в Акр, последвани от дълги години събирана горчивина в занданите на Владетеля на планината. Францисканецът слушаше мълчаливо, само от време на време го прекъсваше и задаваше тихичко някой въпрос. Рицарят винаги отговаряше. Накрая францисканецът вдигна ръка, произнесе ясно думите на опрощението и обеща, че на другата сутрин след литургия ще му донесе причастието. Незнайния сграбчи ръката на монаха.
— Отче, аз трябва да кажа онова, което знам.
— На някой тамплиер? — попита францисканецът. — Водачите на ордена им са се събрали във Фрамлингъм.
Незнайния затвори очи и въздъхна.
— Не, предателят може да е сред тях. — Той разтвори напукани устни в усилие да си поеме дъх. — Пазителят на кралския печат е в Йорк, нали?
Францисканецът кимна. Незнайния стисна здраво ръката му.
— За Бога, отче, трябва да говоря с пазителя на печата. На него мога да имам доверие. Моля те, отче. — Очите на изпитото, обезобразено лице горяха трескаво. — Моля те, побързай, докато съм още жив!
Осма глава
Клавърли поведе Корбет и другарите му от площада към катедралата в по-изисканата, спокойна част на града. Там улиците бяха широки и чисти, мазилката на къщите от двете страни беше боядисана в бяло и розово, а гредите — от лакиран или тъмен махагон, понякога позлатени около вратите и прозорците. Всяка къща имаше по четири или пет етажа, и своя градинка. Прозорците на долните катове бяха покрити със стъкло, а тези на по-горните — с тънки пластини рог или намаслено ленено платно. Клавърли спря пред една къща, която се издигаше в ъгъла на уличката, точно срещу хана „Маймуната“, и вдигна желязното чукало, вградено в подложка с форма на калугерско лице. Отначало отвътре не се чу нито звук, макар Корбет да виждаше, че зад прозорците горят свещи.