Тим Талер или продаденият смях
- Автор: Крюс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Дилов
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Тим Талер или продаденият смях». Краткое содержание книги:
Като си помислеше как някога трябваше да води смешни битки за местенце, където да си пише домашните, като си помислеше още колко дребен и незначителен бе станал в сравнение с него директорът на водноцентралата, на Тим му се струваше, намирайки се над тоя особен и все пак великолепен парк, че е като оня самотен баварски приказен крал, за когото така възторжено им говореше възрастната учителка в час по история. Тим се размечта как ще спре в една златна каляска, придружен от Селек бей на кон, пред сладкарското магазинче на госпожа Бебер и как всичките му някогашни съседи ще го зяпат с отворена уста. Така момчето забрави за известно време своя изгубен смях и се унесе в мечти за едно бляскаво царствено съществование.
А действителността изглеждаше другояче. Сега действителността се казваше „маргарин“ и щеше да му напомни достатъчно ясно за неговия загубен смях.
Двадесет и трета кола
Заседанието
В замъка имаше една облицована в дърво заседателна зала с дълга маса по средата, заобиколена от тежки кресла. Влезеш ли в нея, погледът ти веднага се спира на отсрещната стена, където виси някаква картина в широка златна рамка. Това е един прочут автопортрет на художника Рембранд, за който светът продължаваше да мисли, че се е загубил по време на войната или е бил унищожен.
Под самия портрет начело на масата седеше баронът. Вляво от него седяха Селек бой и Тим Талер, вдясно — мистър Пени и Зенхор ван дер Толен. Говореха — този път съвсем официално — за „положението на пазара за масло“. А заради Тим говореха на немски. (Макар мистър Пени да изпитваше затруднения с немския език.)
В началото на заседанието (защото разговор от тоя характер се нарича заседание, като че ли най-важното при тая работа е седенето), в началото на заседанието значи, мистър Пени бе запитал делово дали Тим Талер за в бъдеще ще взема участие във всички тайни съвещания. Селек бей се изказа „за“, останалите господа обаче бяха против. Момчето трябвало да вземе участие само в това заседание, първо, за да се запознае мъничко с работата на компанията, и второ, за да докладва за употребата на маргарин на неговата уличка.
Но най-напред се заговори за точиларите в Афганистан и това беше повече от странно. В течение на разговора Тим научи следното: Компанията „Барон Лефует“ подарила на населението в Афганистан около два милиона много евтини ножове и ножици. Разбира се, не от любов към хората, а за собствена изгода. Тези ножове и ножици стрували на компанията не повече от петдесет пфенига парчето. Наточването им обаче струвало двайсет пфенига и понеже това били лоши ножове и ножици, трябвало да бъдат наточвани поне два пъти в годината. Всички точилари в Афганистан обаче били служители на компанията. А някой си Рамадула, известен някога разбойник по пътищата, ги държал здраво в ръцете си. Той им доставял брусове и клиенти, а в замяна вземал толкова от приходите им, че можел половината от това, което те изкарвали, да предава на компанията на барона. Какво оставаше при това положение за точиларите, е лесно да си представим.
Сега предстоеше да се прави реклама в Афганистан и за точиларите. А в такава бедна страна като Афганистан това не можеше да стане чрез радио, чрез вестници или плакати. Защото много малко хора в Афганистан знаеха да четат, а радиоапарати почти нямаше. Затова бяха платили на улични певци, които се задължаваха да пеят песента за точиларя.
В тази песничка, която господата обсъждаха доста дълго, не се хвалеше изкуството или сръчността на точиларите, а се възпяваше тяхната бедност, та хората от съчувствие да им дават ножовете и ножиците си за точене. На немска песента имаше горе-долу тоя текст:
Последният куплет трябваше да покаже колко щастлив е точиларят, когато му донесат ножици и ножове: