Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
— Защо искаха да ти причинят болка, Линда?
— Не знам. Откъде да знам? — Трудно й се разбираше какво говори, защото бе легнала по корем, с лице, заровено във възглавницата. — Казват, че тези мъже били техни — продължи тя, но сякаш изобщо не говореше на него, сякаш разговаряше с някого вътре в себе си. Дълъг разговор, който така и не разбра, а накрая тя се разрида още по-силно.
— О, не плачи, Линда. Не пачи.
Той се притисна о нея. Обви с ръка шията й. Линда извика:
— Ох, внимавай! Рамото ми! Оох! — и го блъсна силно настрани. Главата му се удари в стената. — Идиотче такова! — изкрещя тя и тогава, съвсем неочаквано, започна да му удря плесници. Пляс, пляс…
— Линда! — извика той. — О, майко, недей!
— Не съм ти майка. Не искам да ти бъда майка.
— Но, Линда… Ох! — Тя го зашлеви по бузата.
— Да ме превърнат в дивачка — крещеше тя. — Да раждам бебета, като някакво животно… Ако не беше се родил, можех да отида при управителя и можех да се измъкна. Но не и с бебе. Това щеше да е такъв позор…
Джон видя, че тя отново се кани да го зашлеви, и вдигна ръка, за да предпази лицето си.
— О, недей, Линда, моля те, недей!
— Зверче такова! — Тя дръпна лакътя му; сега лицето му бе открито.
— Недей, Линда! — Той затвори очи в очакване на удара.
Но тя не го удари. След малко Джон отново отвори очи и видя, че го гледа. Опита да й се усмихне. Ненадейно тя го грабна в обятията си и започна да го целува.
Понякога, дни наред, Линда изобщо не ставаше от леглото. Лежеше и тъгуваше. Или пък пиеше от течността, която носеше Попе; после се смееше неистово и заспиваше. Понякога боледуваше. Често забравяше да го измие, а за ядене нямаше нищо друго освен студени царевични питки. Спомняше си как се бе разпищяла, когато за първи път намери от онези животинки в косата му.
Най-щастливите часове наставаха, когато тя му разказваше за Другия свят.
— И там наистина ли можеш да полетиш, когато си поискаш?
— Разбира се. — И тя му разказваше за прелестната музика, която се разнася от една кутия, и за всичките прекрасни игри, на които можеш да поиграеш, и за вкусните неща за ядене и пиене, и за светлината, която лумва, щом натиснеш някакво малко нещо в стената, и за картините, които може да се чуят, усетят и помиришат, така както и да се видят, и за някаква друга кутия, която създава благоухания, и за розовите, зелени, сини и сребристи къщи, високи колкото планини, и за това как там всеки е щастлив и никой никога не тъгува и не се ядосва, и как всеки принадлежи на всички останали, и за кутиите, на чийто екран може да се види и чуе какво става в другия край на света, и за бебетата в прекрасните чисти бутилки — и навсякъде чистота, чистота, без никакви гадни миризми и изобщо без никаква мръсотия, — и как хората там никога не са самотни, а живеят задружно и са толкова весели и щастливи, също като на летните танцови празненства в Малпаис, но много по-щастливи, и как щастието никога, никога не си отива оттам…
Той слушаше с часове. А понякога, когато той и останалите деца капваха от толкова много игри, някой старец от пуеблото им разказваше с тези другите, странните индиански думи за великия Преобразовател на света, и за дългата битка между Дясната ръка и Лявата ръка, между Водата и Сушата, за Авонавилона, който, като се замислил, през нощта създал много гъста мъгла и после от тази мъгла на живота сътворил целия свят, за Майката-Земя и Бащата-Небе, за Ахаюта и Марсейлима — близнаците на Войната и Сполуката, за Исус и Пуконг, за Мария и Ецантлеи, жената, която можела да се подмладява, за Лагунския черен камък, за Великия орел и за Богородица Акомска. Странни разкази, а за него те бяха още по-прекрасни, защото ги разказваха с другите, индианските думи и така оставаха не напълно разбрани. Лежейки в леглото, той си мислеше за рая и Лондон, за Богородица Акомска и за несметните редички на бебетата в чистички бутилки, и за Исус, който лети нагоре, и за Линда, която лети нагоре, и за, великия Директор на Всемирните инкубатори, и за Авонавилона.
Много мъже посещаваха Линда. Момчетата започнаха да го сочат с пръст. С неразбираемите, странни индиански думи те казваха, че Линда е лоша, наричаха я с имена, които той не разбираше, но знаеше, че са неприлични. Един ден запяха и песен за нея и неспирно я повтаряха. Той ги замери с камъни. Те му отвърнаха — един остър камък разряза бузата му. Кръвта не спираше; целият бе облян в кръв.