Дракон [bg]

— Не се шегувай с това, Влад.

— Добре де. Какво искаш да кажа? Не останах с впечатлението, че ти е бил приятел.

— Не беше.

— Е?

Лейди Тилдра се появи с освежително — бяло вино, което сигурно щеше да е прекалено сладко, ако не го поднесе с лед. Отначало отпих от учтивост, но открих, че ми харесва. Исолата се плъзна по пода и излезе. Нямаше маса, на която да оставя бокала, но столът беше с широки плоски облегалки. Удобно. Повторих:

— Е?

— На второ място — каза Мороулан, — той беше важна особа. А на първо място…

— Беше дракон — заключих. — Да, знам.

Мороулан кимна. Отпих пак от виното. Усещането за студено донякъде убива усещането за сладост. Бас слагам, че не сте мислили за това.

— Та какво се е случило с горкия кучи син?

Мороулан понечи да отговори, но спря и каза само:

— Не е важно.

— Добре. Във всеки случай за мен поне не е важно — съгласих се. Бях срещнал Барит, или по-точно сянката му, по Пътеките на мъртвите. Беше проявил моментална неприязън към Мороулан само защото той бе проявил лошия вкус да пътува с мен, което би трябвало да ви даде представа как се спогодихме двамата с Барит. Продължих: — Допускам, че не ме покани, за да изразя съболезнованията си.

— Прав си.

— Тогава?

Той извърна глава и ме изгледа въпросително.

— Какво беше онова, дето ми даде, Влад?

Засмях се.

— Това ли било? За това ли е цялата работа?

— Всъщност не. Просто съм любопитен.

— Ами остани си любопитен.

Всъщност го бях инжектирал с кръвта на една богиня по причини твърде сложни, за да ги обяснявам сега, а тогава изобщо не бях в състояние да обяснявам каквото и да било.

— Както желаеш. Та както казах вече, Барит умря. И докато влизах във владение на вещите му…

— Какво? Вече? Не вярвам вече да са го отвели до Портата на смъртта.

— И?

— Ами, струва ми се доста бързо за дълголетната ви порода.

— Има си причини.

— Просто пращиш от информация, нали?

— Ако започна да ти обяснявам неща, засягащи вътрешната политика на дома Дракон, само ще те отегча. А после ще трябва да те убия затова, че ги знаеш. Тъй че предпочитам да не ти създавам неприятности с такава информация.

— Добра идея.

Лойош помръдна на рамото ми, явно притеснен.

— Та както казах, докато влизах във владение на вещите му, се натъкнах на някои неща.

Замълча. Изчаках. След малко продължи:

— Оказа се, че е притежавал голяма колекция от моргантски оръжия. Голяма колекция. Стотици.

Едва се сдържах да не потръпна.

— Предполагам, че причината да ги има също не е моя работа.

— Точно така. А и бездруго не я знам.

— Добре. И какво за тези оръжия?

— Вчера отделих много време да ги проуча. Проявявам интерес към подобни изделия.

— Подхожда ти.

Той присви очи за миг, след което реши да се направи, че не ме е чул.

— Такива оръжия представляват власт. Някои ламтят за власт, други се чувстват заплашени от тези, които ламтят за власт.

— Ти от кои си?

— От първите.

— Знаех си го. Не очаквах да го признаеш обаче.