![Дракон [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Дракон [bg]
- Автор: Браст Стивен
- Серия: Влад Талтош [bg] #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дракон [bg]». Краткое содержание книги:
Ала когато един могъщ Господар на дракони му заповядва да издири омагьосано оръжие с неимоверна сила — още преди да е откраднато дори, — Влад неизбежно се оказва привлечен на последното място, където би искал да се озове, в тотална война с апокалиптични мащаби между магьоснически армии.
Имаше една: къс скъп пергамент, поставен на средата на бюрото. На него със ситен елегантен почерк беше изписано: „В. Талтош, баронет“. Вдигнах го и огледах внимателно гърба, на който се виждаше печат с драконова глава.
Седнах отново и помислих, преди да го отворя. Може би бях малко уплашен какво ли ми съобщаваше. Не, почти със сигурност бях уплашен какво ли ми съобщаваше. Вдигнах го и счупих печата, преди да ме е подхванал Лойош.
„Баронет…
За мен би било неизмеримо удоволствие отново да се видя с Вас. Би могло да се окаже изгодно и за Ваша милост. Ако желаете помощ в транспортирането, бихте могли да се обърнете към барон Локран е’Терикс в дома Дракон. Заповядайте днес между обед и десетия час и ще се постарая да се срещна с вас веднага.
Оставам, почитаеми сър,
Сърдечно ваш
Мороулан е’Дриен
П.П. Изразихте предпочитанието си към по-формална покана в сравнение с последния приложен от нас метод, с който Ви помолихме за помощ. Надявам се, че ще одобрите настоящата. М.“
Оставих писмото на бюрото и се замислих за много неща.
Както винаги, когато си имам работа с Мороулан, не знаех как да го приема. Той нарича дома си „Черен замък“, което или е претенциозно до степен на глупост, или е съвсем уместен израз на силата му — изберете си сами. Беше необикновен — може би „уникален“ е по-подходящата дума — с това, че беше драгар и Господар на дракони отгоре на всичко, изучаващ източняшкото вещерство, което показваше или че не споделя отношението на събратята си по раса към човешките същества, или че се отнася към нас с такова презрение, че може ей така, без окото да му мигне, да научи тайните ни изкуства — изберете си сами. „Последният метод“, за който споменаваше, бе толкова оскърбителен, че двамата едва не се избихме, тъй че това упоменаване беше или гадна подигравка, или предложение за примирие — изберете си сами.
Изобщо не ми хрумна обаче да отклоня поканата му.
„Отиваме в Черен замък, Лойош“.
„Нямам търпение, шефе. Кога?“
Проверих по Глобуса през психическата си връзка. До обед оставаше по-малко от час.
„Веднага“.
Затегнах колана на сабята, без да изпитам ужасна самоувереност от тежестта й и ножницата, потупваща левия ми крак. Мелестав, секретарят ми, тъкмо пристигаше. Май се изненада, като ме видя. Казах му:
— Излизам по работа. Ако не ме видиш повече, обвинявай Мороулан от дома Дракон. До скоро.
Отново излязох на улицата — първите стъпки, с които, както щеше да се окаже, започнах това пътуване, повело ме към война и смърт. Наех кабриолет, за да посъкратя действителния брой стъпки. Не обърнах особено внимание на водача, но му дадох добър бакшиш. Това може и да е важно за нещо.
Домът на дракона се намира точно срещу Имперския дворец, леко на северозапад, и се отличава с високата четиридесет стъпки статуя на Кийрон Завоевателя, изпънал напред десницата си, стиснала огромен меч — върхът му сочи на изток. Всеки път, когато видя тази статуя, ръката ме заболява. Лицето на Кийрон изглежда съвсем безизразно, поне отдолу. До вратите (каква изненада!) има точно седемнадесет стъпала и вратите бяха широко отворени, когато пристигнах, с леко подбити ходила, точно към обед.
Когато влезеш в Дома на дракона, веднага се озоваваш в Голямата зала — огромно ехтящо пространство със стенописи, изобразяващи жестокост, тънки прозорци, непропускащи много светлина, мраморен под, единично, много широко стълбище, чучнато точно по средата на Залата и губещо се горе някъде в безкрая, и много висящи от почти невидимия таван малки лампички, които не вършат кой знае каква работа и сигурно се поддържат с левитация; и все пак има достатъчно светлина, за да се виждат ясно стенописите, което налага въпроса как я осветяват всъщност тая зала.
Не че ми пукаше.
Не се бях оказвал обкръжен от толкова много Господари на дракони, откакто ме задържаха след смъртта на предишния ми шеф, и сегашното не ми допадаше много повече от тогавашното. Стояха на групи и всички бяха въоръжени. Предполагам, че си говореха тихо, но залата ехтеше ужасно и имах чувството, че съм под душ от шум. Тук-там се виждаха окачени сиви ленти и знамена, което значеше, че някой е умрял. Постоях като пълен идиот много, много дълго — горе-долу около половин минута — с Лойош на рамото ми, след което забелязах двама пазачи, от двете страни на вратата — сиреч от двете ми страни — и забелязах също така, че и двамата ме гледат с определено недружелюбни физиономии. Това ме накара да се почувствам много по-добре, защото предпочитам да ме мразят, отколкото да ме пренебрегват.