Душата на императора

Фрава се намръщи.

— Скала, която гори — отговори Гаотона.

— Дадохте ми свещ — каза Шай, пресегна се с една ръка към колана на гърба си и метна самоделния, дървен печат на душата на бюрото. — Трябваше само да Фалшифицирам стената и да убедя камъните, че са антрацит — което не бе особено трудна задача, след като вече знаех за четиридесетте и четири вида скали. После можех да ги изгоря, а това щеше да разтопи плочите зад тях.

Шай дръпна един стол, седна пред бюрото и се облегна удобно. Дочу иззад гърба си тихото изръмжаване на капитана на Изличителите, но Фрава сви устни в тънка линия и не каза нищо. Шай се отпусна и прошепна нечута молитва към Незнайния Бог.

Нощи! Изглежда наистина се бяха хванали. Беше се уплашила, че някой от тях може да знае достатъчно за Фалшифицирането, за да улови лъжата ѝ.

— Щях да избягам тази вечер — рече Шай, — но явно задачата, която имате предвид, е нещо наистина важно — щом сте готови да прибегнете до услугите на такъв пропаднал човек като мен. И така, стигаме до въпроса за възнаграждението ми.

— А мога и да наредя да ви екзекутират — отвърна Фрава. — Още сега. Тук.

— Но няма, нали?

Фрава стисна челюсти.

— Предупредих ви, че ще ви бъде трудно да я манипулирате — обърна се Гаотона към Фрава.

Шай виждаше, че го е впечатлила. Но едновременно с това, в очите му се четеше… тъга? Правилно ли бе разпознала чувството? Да чете израженията на възрастния мъж ѝ беше също толкова трудно, колкото да чете книга на свордски.

Фрава вдигна пръст и замахна с него встрани. Един прислужник се приближи, понесъл малка кутия, тапицирана с плат. Сърцето на Шай подскочи при вида ѝ.