Невидими изчадия [bg]

— Побъркани — казва посредничката.

Бранди, аз и Алфа замръзваме на място. Може би тази жена е прозряла същината ни. Може би след месеците, прекарани на път, и десетките обрани от нас големи къщи някой най-после е проумял, че сме измамници.

— Побъркани — казва жената и пак повтаря раболепния жест. — Наричаме нашите долари „побъркани“ — пояснява тя и бръква в синята си чанта. — Ще ви покажа. На тях има нарисувана птичка — посочва тя. — Наричат я побърканото птиче.

Ние с Бранди отново се превръщаме в ледени висулки и тръгваме обратно към преддверието. Обратно през групичките кресло-канапе-кресло, покрай резбования мрамор. Отраженията ни се размазват, помръкват и се гърчат зад напластявалия се цял живот дим от пури по махагоновата ламперия. На връщане към антрето аз следвам принцеса Бранди Александър, докато гласът на Алфа запълва костюмираното в синьо внимание на посредничката с въпроси за ъгъла, под който утринните слънчеви лъчи огряват трапезарията, и дали местните власти биха позволили до плувния басейн да се изгради лична хеликоптерна площадка.

Изящният гръб на принцеса Бранди се насочва към стълбите. Палто от сребърна лисица обгръща раменете й, а талазите от кестенява коса са привързани с метри шал от копринен брокат. Гласът на върховната кралица и нотката „Л’ер дю Тан“ са невидимият шлейф, стелещ се подир всичко онова, което е светът на Бранди Александър.

Буйните кестеняви коси, пристегнати с лъскавия копринен шал, ми напомнят на препечена кифла. На голяма черешова тарталета. Те са като някаква ягодово кестенява гъба, издигаща се над тихоокеански атол.

Краката на принцесата са уловени в два капана от златно ламе с тънки златни каишки и верижки. Тъкмо тези хванати в капан, покачени на кокили, крепящи се върху иглени токчета златни крака изкачват първото от около триста стъпала, водещи от преддверието към втория етаж. После тя изкачва следващото стъпало, и следващото, докато цялата се изкачва достатъчно високо, че да рискува да погледне назад. И чак тогава обръща цялата ягодова тарталета — своята глава. Очертанията на големите гърди-торпеда, безмълвната красота на тази професионална уста анфас.

— Собственичката на този дом — казва Бранди — е много стара, взема хормони и все още живее тук.

Килимът под нозете ми е толкова дебел, че сякаш шляпам в кал. Стъпка след стъпка — рядка, хлъзгава, неустойчива кал. За нас — Бранди, Алфа и аз — английският е втори говорим език толкова отдавна, та сме забравили, че той е първият ни език.

Аз нямам роден език.

Очите ни се изравняват с мръсните камъни на тъмен полилей. От другата страна на парапета сивият мраморен под на коридора изглежда така, сякаш сме се изкачили по стълба над облаците. Стъпка след стъпка. В далечината настоятелният глас на Алфа дърдори за изби с вино и кучкарници за руските вълкодави. Настоятелните му призиви към вниманието на посредничката са слаби като радиопредаване, отекнало от Космоса.