Нефритеният трон [bg]

Лорънс мислеше, че няма да може да хапне, но щом видя храната, откри, че все пак е гладен. В последно време се бе хранил криво-ляво благодарение на нередовния си живот и оскъдните порции в евтиния пансион, избран заради близостта му с поделението, в което държаха Темерер. Сега започна да се храни с охота. Говореше почти само Роланд, като го разсейваше със служебни клюки и незначителни историйки.

— Съжалявам, че се лиших от Лойд. Възнамеряват да го зачислят към яйцето Енгълуинг, което се втвърдява в Кинлох Лаган — каза тя за първия си лейтенант.

— Мисля, че съм го виждал — Лорънс малко живна и вдигна глава от чинията. — Яйцето на Обверсария, нали?

— Да, възлагаме му големи надежди — отвърна тя. — Лойд, естествено, изпадна във възторг и аз много се радвам за него. И все пак не е лесно да обучиш нов човек след пет години, когато целият отряд и самият Екзидий не спират да мърморят как правел нещата Лойд. Сандърс обаче е стабилен и с добро сърце. Пратиха го от Гибралтар, когато Гранби отказа поста.

— Какво? Отказал е поста? — викна смаяно Лорънс. Гранби бе неговият първи лейтенант. — Надявам се, не от лоялност към мен.

— Господи, не знаеше ли? — Роланд бе също толкова смаяна. — Гранби бе твърде любезен. Каза, че е благодарен, но предпочита да не сменя поста си. Сигурна бях, че се е консултирал с теб. Реших, че са ти дали някакъв повод за надежда.

— Не — отвърна съвсем тихо Лорънс. — По-вероятно е той да остане без какъвто и да е пост. Съжалявам, че е подминал толкова добра възможност.

Отказът щеше да направи лоша услуга на Гранби. Човек, отхвърлил едно предложение, не можеше скоро да очаква второ, а не след дълго Лорънс нямаше да има влияние, за да му помогне.

— Ужасно съжалявам, че ти дадох още поводи за тревога — каза след малко Роланд. — Адмирал Лентън още не е разформировал вашата част. Само, воден от отчаяние, даде няколко души на Бъркли, на когото не му достигат хора. Всички бяхме убедени, че Максимус е достигнал пълния си ръст, но малко след като ти беше повикан тук, той ни опроверга и дължината му се увеличи с нови петнадесет фута.

Тя добави последното в опит да върне по-ведрия тон на разговора, но това бе невъзможно. Лорънс усети как стомахът му се свива и остави ножа и вилицата в още пълната чиния.

Роланд пусна завесите. Навън почти се беше стъмнило.

— Искаш ли да идем на концерт?

— С радост ще те придружа — механично отвърна той, но тя поклати глава.

— Няма значение, виждам, че няма да ти помогне. По-добре си лягай, скъпи приятелю. Безсмислено е да стоиш буден и да униваш.