Измамата на краля [bg]

— Благодаря за транспорта — кимна Малоун. — В противен случай щях да бъда принуден да платя за такси.

— Това е най-малкото, което можем да направим — усмихна се инспекторът. — Колата ни е пред вратата. Една от малките привилегии на полицията, знаете… Можем да паркираме където пожелаем.

Насочиха се към изхода. Инспектор Дивийн зае позиция непосредствено зад Иън. Умен ход, одобрително си помисли Малоун.

— Значи вие отговаряте за влизането му в страната без паспорт? — подхвърли той.

— Точно така — кимна Норс. — Заедно с още няколко колеги, както вероятно ви е известно.

Беше му известно, и то много добре.

Напуснаха терминала и ги лъхна свежият утринен въздух. Хоризонтът беше покрит с гъсти облаци в потискащо сив цвят. Край тротоара беше паркиран тъмносин мерцедес седан.

Норс отвори задната врата и направи знак на Гари. Момчето влезе в колата, следвано от Иън и Малоун. Инспекторът ги изчака да се настанят и затръшна вратата. После се настани на мястото до шофьора, а Дивийн седна зад волана. Напуснаха „Хийтроу“ и не след дълго поеха по магистрала М4. Малоун познаваше пътя, както и целия Лондон. Преди години беше изпълнявал редица задачи на английска територия. Без да брои почти целогодишното си назначение на Острова по линия на флота. С приближаването им към източните покрайнини на Лондон трафикът постепенно се сгъстяваше.

— Ще бъде ли удобно да се отбием на едно място, преди да се насочим към „Гетуик“? — обърна се да го погледне Норс.

— Разбира се. Разполагаме с доста време до полета. Това е най-малкото, което можем да направим в замяна на безплатния превоз.

Малоун наблюдаваше Иън, който зяпаше навън. Не можеше да не се запита какво щеше да стане с него. Оценката на Стефани съвсем не беше добра. Дете на улицата, без семейство, изоставено на произвола на съдбата. За разлика от Гари, който беше мургав и с тъмна коса, Иън беше рус, с много бяла кожа. И между другото, съвсем не приличаше на гамен, а по-скоро на момче, което бе направило погрешен ход. Но той беше млад, а младостта предлага шансове, които по-късно се превръщат във възможности. Именно по това се различаваше от Гари, който водеше обикновен и доста по-сигурен живот. Сърцето му се свиваше при мисълта, че синът му може да се окаже самотен бездомник.

В колата беше топло, моторът бръмчеше монотонно. Клепачите на Малоун неусетно се затвориха, отстъпили пред часовата разлика.

Когато се събуди, той погледна часовника си. Беше дремнал петнайсетина минути. Наложи си да остане буден. Гари и Иън седяха неподвижно от двете му страни. Небето беше потъмняло още повече. Всеки момент над града щеше да се разрази буря. Малоун огледа колата и едва сега забеляза, че в нея липсва радиостанция или някакво друго средство за комуникация. Освен това стелките и тапицерията бяха в безупречно състояние. Никога досега не беше пътувал в толкова чиста полицейска кола.