Грозните [bg]

— Това съм аз, Перис.

— Ей, прасе, ела насам!

Той се обърна по посока на гласа във фоайето, повдигна вежди, после пак я погледна.

— Затвори вратата! Задръж! — каза бързо.

Вратата се затвори с приплъзване и Толи политна напред. После смъкна маската си, за да го разгледа по-добре. Това беше Перис: неговият глас, неговите кафяви очи и начинът, по който си бърчеше челото, когато беше объркан.

Но беше толкова красив сега.

В училище им бяха обяснили как това влияе на хората. Нямаше никакво значение дали си наясно с еволюцията, или не — това винаги действаше. При всички.

Имаше определен вид красота, хубост, която всички забелязваха. Големи очи и пълни устни като на дете; гладка чиста кожа; пропорционални черти и още хиляди дребни детайли. Някъде дълбоко в подсъзнанието си хората винаги търсеха тези определени знаци. Никой не можеше да ги пренебрегне, независимо по какъв начин му се представяха те. Милионите години еволюция бяха превърнали това в част от човешкото съзнание.

Големите очи и пълните устни казват: аз съм млад и уязвим. Аз не бих могъл да те нараня, а ти искаш да ме закриляш. Останалото говори: аз съм здрав, а ти не искаш да ми причиниш болка и болест. И независимо как ти самият се отнасяш към красотата, една частица от теб си мисли: ако ние имаме деца, те също ще са здрави. Аз искам този красив човек…

Това е въпрос на биология, така казваха в училище. То е като биенето на сърцето. Няма как да не повярваш в това, когато видиш едно от тези лица. Красиво лице.

Лице, като това на Перис.

— Аз съм — каза Толи.

Перис отстъпи крачка назад, веждите му хвръкнаха нагоре. Той отмести поглед към дрехите й.

Толи си даде сметка, че е облечена с черния торбест екип за експедиции, кален от катеренето по въжето, пълзенето из градините и падането под лозницата. Фракът на Перис беше от наситеночерно кадифе, а бялото на ризата, жилетката и папийонката искреше.

Тя се отдръпна от него.

— О, извини ме, не исках да те изцапам.

— Какво правиш тук, Толи?

— Аз просто… — издърдори тя. Сега, когато беше лице в лице с него, не знаеше какво да каже. Всичко, за което искаше да говорят, се разтвори в големите му бистри очи. — Исках да се уверя, че ние двамата все още…

Толи вдигна дясната си ръка, обърната към него с белязаната длан, сега кална и потна, с очертани от мръсотията линии.

Перис въздъхна. Той не погледна дланта й, нито очите й. Не и в нейните кривогледи, близко поставени, безлични кафяви очи. Очите на един незначителен човек. На един никой.

— Аха — каза той. — Исках да кажа не можа ли да почакаш, Кьорчо?

Нейният грозен прякор звучеше необичайно в устата на един красив. Но щеше да е още по-странно, ако сега тя го наречеше Носльо, както му беше казвала по стотина пъти на ден преди. Тя преглътна мъчително.