Не казвай сбогом [bg]

Група мъже се навъртат край масичката, на която е всичкият алкохол, и си наливат още само след няколко глътки, понеже прекрасно виждат колко малко остава в шишетата. Проправям си път, прицелвам пластмасовата си чаша към центъра, сякаш съм странстваща актриса, и чувам как изтракват няколко кубчета лед, а един тип с мило лице и фланелка на видеоиграта „Пришълци от Космоса“ ми налива малко водка.

Смъртоносна на вид бутилка с ликьор от зелена ябълка, иронична покупка на домакина, скоро ще се превърне в наша съдба, освен ако някой не изприпка да купи пиене, което ми се струва малко вероятно, понеже явно всеки смята, че го е направил предния път. Купонът определено е януарски, всички са преситени и им е писнало от сладко след празниците, чувстват се едновременно лениви и раздразнителни. Купон, на който хората пият прекалено, подемат умно премерени словесни двубои и издухват цигарен дим през отворения прозорец дори след като домакинът ги е помолил да излизат да пушат навън. Всички вече са разговаряли един с друг на хиляди празнични партита, не е останало нищо за казване, колективно сме отегчени, но не ни се излиза на януарския студ — костите още ни болят от стълбите на метрото.

Кармен ме изоставя и отива при своя обожател, домакина — двамата водят оживен разговор в ъгъла на кухнята, привели рамене, извърнали лице един към друг, с тела под формата на сърце. Добре. Смятам да хапна нещо, за да има какво да правя, а не само да стърча в средата на стаята и да се усмихвам като новия ученик в столовата. Но почти всичко вече е ометено. На дъното на грамадна пластмасова купа са останали натрошени парченца чипс. На ниската масичка има непокътнат поднос от деликатесния щанд на супермаркета със стари моркови, спаружена целина и някакъв сос на бучки — целия осеян с фасове като зеленчукови пръчици, отпуснати като бонус. Правя моето си нещо, импулсивното си занимание: ами ако си представя, че скачам от балкона на театъра? Ако наругая бездомника, застанал срещу мен в метрото? Ако седна на пода тук, на купона, сам-самичка и изям всичко от този поднос, дори цигарите?

— Моля те, не яж нищо по тези места — казва той. Това е той (дум, дум, ДУМ!), обаче още не знам, че е той (дум-дум-думмм). Знам, че е тип, който ще разговаря с мен — носи напереността си като иронична фланелка, но му стои по-добре. От онези типове е, които се държат така, все едно често им се отваря парашутът с жените, тип, който харесва жените, който наистина ще ме изчука както трябва. Искам някой да ме изчука както трябва! Срещите ми се въртят около три вида мъже: неопитни студентчета от Бръшляновата лига, които си мислят, че са в роман на Фицджералд; мазни типове от Уолстрийт с парични знаци в очите, ушите и устата; чувствителни умни момчета, които се стесняват от всичко, което наподобява шега. Фицджералдовите типове обикновено имат неефективно порно поведение в леглото — много звуци и акробатика с почти нулев резултат. Финансистите стават унили и отпуснати. Умниците се чукат, все едно композират математически рок: тази ръка дрънка ето тук, после ето този пръст хваща хубав басов ритъм… Звуча доста мръснишки, нали? Спирам за малко и броя до колко… до единайсет. Не е зле. Винаги съм смятала, че дванайсет е стабилно разумно число, с което да завършиш.