Не казвай сбогом [bg]

Много закъснях за работа. Двамата със сестра ми направихме голяма глупост, когато се върнах у дома. Осъществихме нещо, за което открай време говорехме. Отворихме бар. Заехме пари от Ейми, осемдесет хиляди долара, които някога бяха нищо за нея, но после станаха всичко. Заклех се да й ги върна с лихвите. Нямаше да се превръщам в съпруг, който взема пари назаем от жена си — усещах как татко свива устни само при мисълта за такова нещо. Е, хора всякакви — гласеше най-осъдителната му фраза, чиято втора част оставаше недоизречена: — А ти си от онези, които не харесвам.

Решението обаче наистина беше практично, умен делови ход. Двамата с Ейми се нуждаехме от нова работа — тази щеше да е моята. И тя щеше да си избере нещо някой ден — или пък не — а междувременно щяхме да имаме доходи, осигурени с последните остатъци от попечителския й фонд. Подобно на грамадната къща, която бях наел, барът имаше символична роля в детските ми спомени — беше място, където ходят само възрастни и правят там каквото правят възрастните. Може би затова толкова настоявах да го купя, след като ми бе отнета прехраната. Като напомняне, че аз в крайна сметка съм възрастен и зрял човек, полезно човешко същество, нищо че съм изгубил работата, която ме превърна в такъв. Нямаше отново да допусна същата грешка: многобройните някога орди от автори за списанията щяха да си останат бракувани: от интернет, рецесията, американската читателска публика, която предпочита да гледа телевизия, да играе видеоигри или да осведомява електронно приятелите си за неща като „Дъждът е гаден!“. Само че никое електронно устройство не може да ти поднесе чаша бърбън в топъл ден в прохладен полутъмен бар. Светът винаги ще се нуждае от питие.

Барът ни е ъглов и се отличава с хаотична и разпокъсана естетика. Най-хубавото в него е масивният викториански бар в дъното с гравирани в дървото драконови глави и ангелски лица — пищна дърворезба в тази скапана епоха на пластмасата. Останалата част от помещението всъщност е жалка и е нещо като изложение на най-долнопробните представители на дизайна от всяко десетилетие: покрит с линолеум под от времето на Айзенхауер с извити нагоре ъгълчета като изгоряла препечена филийка, съмнителна дървена ламперия по стените като декор на домашно порно от 70-те години, халогенни лампи на пода — случайна лепта към спалното в пансиона ми от 90-те години. Цялостното впечатление е учудващо уютно — прилича не толкова на бар, колкото на нечия приятно занемарена съборетина. И приветлива: имаме общ паркинг с местната зала за боулинг и когато някой отвори широко нашата врата, тракането на кеглите аплодира влизането на клиента.