Корабът на страха

— Странните нрави от миналото — размисли се на глас Блексток.

— Какво има, господарю?

Този път Блексток реши, че е по-уместно да отговори.

— Колко малко хора, Стоункроп — провикна се, за да надвие скърцането на кораба, — вярват истински в свещениците. По-скоро биха приели да им хвърлят един бой, отколкото да се изповядат пред тях.

Блексток впери поглед към носа. Поне петима от екипажа му бяха някогашни духовници, извършили престъпление. Сега носеха вълнени панталони и кожени елеци, косите и брадите им бяха сплъстени, а тонзурите отдавна бяха изчезнали. Зачуди се колцина измежду тях — ако ги заловяха — биха се обърнали към свещеник за духовна подкрепа. Дали и Хюбърт би постъпил така? Разбира се, изпълненият им с опасности начин на живот щеше да приключи, щом откриеха заровения кораб и безценното съкровище, което криеше. Отначало Хюбърт никак не вярваше на цялата история, но Блексток настояваше, че щом високопоставен търговец от Ханзата като Паулентс и едър търговец и благородник като сър Уолтър Касълдийн са убедени в тази история, трябва да има нещо вярно в нея. По чиста случайност след това Хюбърт беше издирвал някакъв златар от околностите на Бишъпс Лин — събирач на книги и ръкописи. При кръчмарска свада мъжът убил свещеник и бил обявен за utlegatum — извън закона. Хюбърт го открил и заловил в селцето Ийст Сток на река Трент, близо до Нюарк в Нотингамшир. Качил го на коня, вързал краката на мъжа под корема на животното, вързал му и ръцете, после се запътил обратно към Бишъпс Лин. По пътя двамата се сприятелили. Хюбърт отворил дума за кораб със съкровище, заровен някъде в Съфолк и за негово удивление златарят заявил, че бил чувал слухове и легенди за кораба. Предложил на Хюбърт един ръкопис при условие, че го развърже и го остави да си върви, и най-накрая Хюбърт склонил да го направи. Една нощ се промъкнали в Бишъпс Лин и златарят крадешком влязъл в къщата си. Отковали дъските, разбили капаците на прозорците, строшили шерифските печати и отворили една ракла с ръкописи. Преди да тръгнат, златарят взел и други свои вещи. На следващата сутрин, в някаква кръчма, той подал на Хюбърт парче пергамент. Хюбърт начаса разпознал, че пергаментът е част от английска хроника, в която наистина се говорело за голямо съкровище, заровено някъде из Съфолк. Освободил златаря, но въпреки сторената му добрина по-късно той бил заловен от въоръжен отряд войници на шерифа и незабавно обесен. Междувременно Хюбърт използвал ръкописа, за да поразмишлява върху Манастирската карта и накрая стигнал до заключението, че тя ще ги отведе право до заровеното съкровище.