Баракуда
- Автор: Хол Адам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Баракуда». Краткое содержание книги:
Шефовете му решават да го изтеглят, но Куилър вече е хванал дявола за опашката и много му се иска да я подръпне. Трябва само да си предплати ковчега и да се опита да разбере кой забърква мафията в шпионски игри, и дали единствено наркотиците са на дъното…
Но не за това затворих вратата. Реших, че не сме свършили с историята на Фишер.
— Благодаря. През последните осемнадесет месеца действа като информатор във Флорида.
— Не знаех.
Мислех, че са го отписали, понеже след „Чардаш“ му бе останал един деветмилиметров куршум зад сърцето, до който лекарите не можаха да се доберат — беше прострелян странично на летище „Ферихеги“ в Будапеща при излитане с един „Партенавия Виктор“ заедно с половината от свръхсекретните папки на Министерството на отбраната и една от младите им секретарки на борда.
— Много добър специалист е — каза Кроудър и вдигна слушалката на един телефон, който бе започнал да звъни. — Не по-късно от осемнадесет нула нула часа и да не бъдат въоръжени — това е много важно. — Затвори телефона. — Изпращаше ни превъзходни материали по рутинните канали без прекъсване с изключение на времето, когато бе в отпуск, а тогава го заместваше Хейес. Обаче в последно време сигналите му, искам да кажа на Проктър, взеха да стават малко странни. На всичкото отгоре започна да изпраща материали по дипломатическата поща.
Това е забранено, ако не го налагат изключителни обстоятелства. Не казах нищо.
— Реших да не го привиквам за разследване, понеже съм сигурен, че е твърде късно за това. Получи се известно закъснение, преди да ме информират. — Долу, на улицата, изрева автобус, сякаш се срина скала. — Може би ще е разумно да оставим Проктър да продължава както досега и да изпратим някого да огледа нещата на място, без да го стряска. Мисля да помоля теб, защото познаваш човека много добре, а в момента не мога да ти предложа друго, освен ако операцията на Кринсли в Дакар не се разблокира, което не ми се вярва.
— Как е той?
— Освен това — каза Кроудър — Африка не е районът, който предпочиташ, нали?
— Време е белите да си отидат оттам и да я оставят на туземците. Тази земя е тяхна.
Отново иззвъня телефон и той го вдигна — не беше червеният:
— Прехвърляйте разговорите на Костейн.
Стори ми се странно, като се има предвид, че работата с Проктър не изглеждаше ужасно спешна. Имаше и още нещо: не трябваше да си мисля, че ще поискат от началника на „Сигнали“ да изпрати агент-детектив от висшия ешелон в Съединените щати само да провери някакъв информатор с разхлопана дъска. Обаче не му обърнах много внимание, понеже още се отърсвах от гнева за Фишер и адреналинът обливаше целия ми организъм, оставяйки кисел вкус в устата.
— Бил ли си някога в Маями?
Отговорих, че не съм бил.
— Не е лошо по това време на годината.
— Много е рисковано.
— В какъв смисъл?
— Искам да кажа, че докато съм там и се грижа за Проктър, на монитора при вас може да светне някоя мисия и да я дадете на друг, а аз искам мисия.
— Разбирам те. — Погледна надолу и каза внимателно: — Обикновено не си толкова докачлив.
Мина покрай ушите ми:
— Мой ред е за следващата и трябва да бъда тук.
Нищо не можеше да ми каже: всеизвестно бе, че ако оставиш някой от агентите да бездейства прекалено дълго, ще обели тапетите с нокти.
— Може би ще има време да те извикаме от Маями — каза Кроудър и вдигна очи. — Ако се заемеш с това, ще го приема като лична услуга.
— Ще ми бъде много приятно да услужа. — Не вярвам на любезности от страна на вампир.
Изражението му не се промени:
— Може би трябва да ти кажа, че господин Шепли ме помоли да изпратя някого.
Блъф! Шепли седи зад „Голямото бюро“ — цар на царете, господар на господарите. Не би оставил началника на „Сигнали“ да си играе с такава дреболия при положение, че има пет действуващи мисии на мониторите. Предполагам, на него също му беше ясно, че му разправям врели-некипели. Разбира се, че не исках да бъда чак в Щатите, когато в Лондон дойде ред на нова мисия, понеже не ми се вярваше да ме извикат, но бих могъл да поискам официални гаранции и да очаквам, че ще ги получа. Обаче няма да ги поискам, защото, след като не пожела да ми отдели и минута от времето си за проблема на Фишер, изпитвах страхотно злорадо удоволствие да му отказвам упорито.
— Съжалявам — казах, — не желая да напускам Лондон.
— Създаваш ми затруднения, Куилър. — Засенчените от ръката очи се взираха в лицето ми през зеленикавата светлина на лампата.
— Много ми е неприятно. — Любезна форма на ругатня.
— Разбира се, бих могъл да настоя да се съгласиш. — Под „настоя“ разбирай „заповядам“, но както казах — не му липсват обноски.
— Естествено.
— Но бих предпочел да те убедя. — Тъмната му глава потъна между раменете, виждах настръхналата перушина.
— Няма начин — отговорих.
Той издърпа едно чекмедже и подхвърли някакви книжа върху бюрото — формуляри, струва ми се. После се пресегна за писалка: