Баракуда

— Да, дошъл си да се срещнеш с господин К., нали? — Нетрепващи очи ме наблюдаваха изпод гъсти вежди. Беше усетил гнева ми още с влизането. — Не мога да ти кажа нищо за Фишер, съжалявам.

Налагаше се да се контролирам, а това не беше добър признак:

— Търсиха ли го?

— Да. Искаш ли малко чай?

— Кроудър ли го е търсил?

— Не лично. Разни хора надничаха, уж да питат дали не знам къде е.

— Знаеш ли?

— Тилсън каза, че си взел приятелчето под крилото си. — Очите му бяха сериозни, загрижени. — Може да се окаже, че е опасно.

— Ще го провалят — казах аз, не конкретно на Холмс, просто разсъждавах на глас. Не ми беше ясно защо допусках тази история с Фишер да ме измъчва, не бях сигурен дали просто не я използвам за център на други мои ядове, на други страхове. Не знаех дали се страхувам за него или за себе си. Вече плувах в забравата, която ни обгръща между мисиите и носи самота, несигурност. Накрая се улавяш, че се взираш в календара, в часовника, убиваш времето по пътя към старта.

— Не знам — каза Холмс — дали господин К. има нещо за теб.

— Не съм питал.

— Мислех, че може да попиташ.

Разбира се, че щях, и той го знаеше. Гледаше ме сериозно иззад малкото, подредено бюро, тревожеше се за мен. На стената имаше портрет на измамно привлекателно момиче в сребриста рамка, други картини — няколко красиви „Арабки“ от Шайе, няколко скици, творба на Хенри Мур, китайски акварел. Дали ще ги видя отново?

— По-добре ще е — продължи след малко Холмс — да не се караш с господин К. Днес е малко ядосан.

Гласът му звучеше отдалече, усещах, че съм навлязъл в първоначалния стадий на нервната криза и че трябва да се овладея. Бяха изминали…

— Изминаха почти два месеца — каза Холмс. — Това е доста време.

— Забелязва ли се вече?

Той направи успокоително движение с ръка:

— За повечето хора — не. Обаче — наведе се над бюрото, а тонът му беше тих и настоятелен — аз бих внимавал много с господин Кроудър. Ако има мисия за теб и ти си в подобно… — избягна думата състояние — настроение, може да я изгубиш.

— Или да я откажа.

Можем да го направим. Влиза в договора, понеже не се наемаме с нещо, което след време може да ни вкара в опасна зона и шансовете ни за измъкване оттам да не си струват пресмятането. С други думи — не могат да ни принудят да се подпишем, че се отказваме от живота си.

— Не мисля, че ще му откажеш — каза Холмс. — На теб не би предложил нещо безинтересно.

Слушах наполовина него, наполовина гласовете, които шепнеха настойчиво в дълбините на душата ми — пискливите, виещи гласове на страха, тревогата, параноята. Не беше нищо ново — от последната ми задача насам все очаквам сблъсъка с новата, но не ми ставаше по-добре.

Холмс чакаше да кажа нещо, седеше търпеливо зад бюрото, кръстосал дългите си пръсти, очите му гледаха внимателно. Ще го видя ли пак, ще дойда ли в тази стая отново? Накратко, това ставаше в мен — предчувствах, че виждам и правя всичко за последен път.

Нервно напрежение преди мисията, достатъчно силно, за да ти призлее.