Русия на Путин
- Автор: Политковская Анна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Русия на Путин». Краткое содержание книги:
Разгромяващ поглед към политическия облик на руския държавен глава.
Спечелилата международно признание за смелите си репортажи, особено за чеченските войни, Анна Политковская обръща стоманения си поглед към човека, който до много скоро беше любимец на западните медии. Бившият шпионин от КГБ Владимир Путин е избран за президент на Русия през 2000 г. Още с излизането му на публичната арена той се представя за открит, просветен лидер, който горещо желае разбирателство със Запада. За разлика от много европейски и американски журналисти и политици Анна Политковская никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществата на погледа от сърцето на Русия тя развенчава както човека Путин, така и търговската марка, в която се е превърнал. Твърди, че е жаден за власт продукт на миналото си и не може да се въздържи да потъпква гражданските права и свободи при всеки удобен случай. Според Политковская не такъв лидер искат повечето от днешните руснаци. За да докаже хипотезата си, тя описва желязната хватка на Путин от позицията на отделния човек, чието положение зависи от този уникален вид тирания. Мафиотски сделки, въоръжени грабителски скандали в провинцията, потресаващата корупция в армията и съдебната система, сривът сред интелигенцията, трагичните грешки по време на акцията „Нордд-Ост“ — това са темите, които Политковская подлага на безпощаден, но неизменно дълбоко човечен анализ.
Дознателят Абрамочкин, като видял в какво състояние е семейството, препоръчал горещо на Нина Левурда да отиде колкото може по-бързо в Ростов на Дон. Бил чул, че там са занесени тленните останки на неизвестен войник от Ушкалой и оставени във военна морга, за да бъдат идентифицирани от добре известния и уважаван в Русия полковник Владимир Шчербаков, директор на 124 военна лаборатория по криминалистика. Трябва да отбележим, че Шчербаков не работи по повелята на командирите, генералите и Генералния щаб, а върши само това, което сърцето му казва, че е правилно.
Абрамочкин посъветвал Нина Левурда да не очаква много, защото, както се знае — „в Русия всичко е възможно“, в тази страна често стават грешки с трупове. Брянският комитет на войнишките майки междувременно също се включил да помага в сагата на Левурда и благодарение на добрата организация и усилията на дознателя Абрамочкин елитният Петнайсети охранителен батальон и дори още по-елитната Таманска дивизия най-накрая започнали да осъзнават, че седмият труп, изоставен от „другарите“, може и да е на Павел Левурда.
„Пристигнахме в Ростов на Дон на 20 август — разказва ми Нина Левурда. — Отидох право в лабораторията. На входа нямаше охрана. Минах свободно през него и влязох в първата зала. Видях един криминалист да отделя глава от труп върху дисекционна маса. Или по-точно — череп. И веднага разбрах, че това е главата на Павел, макар че до нея имаше и други черепи.“
Как може да се опише ужасът на майката? И как да се компенсира?
Няма как, разбира се. И кой може да има нещо против задълженията на криминалиста да изследва черепите на дисекционната маса?
И все пак… В какви бездушни хора се превръщаме: безчувствени, груби и в края на краищата — аморални.
След като я оставили да види черепа на сина й, който тя безпогрешно разпознала, дали на Нина успокоителни. В този момент се появил представител на частта на Павел, за да говори с нея. След като научил адреса на частта от опечалените родители, дознателят Абрамочкин бил изпратил телеграма и командирът от своя страна изпратил представител в Ростов, за да се погрижи за формалностите.
Този представител показал на Нина бележка. Тя я погледнала и припаднала. С нея подполковник А. Драгунов, изпълняващ дейността командир на войскова част 73881, и подполковник А. Початенко, началник-щаб на същата част, нареждали на „гражданите Левурда“ да бъде съобщено, че „техният син е загинал в битка по време на изпълнение на военна мисия, като е останал верен на военната си клетва и е показал решителност и храброст“. Частта се опитвала да прикрие следите на жалката си безотговорност.
Когато се съвзела, Нина прочела бележката по-внимателно. Там не се уточнявало кога е загинал синът й.
„Ами датата?“ — попитала тя. „Сама я напишете както сметнете за добре“, казал представителят и й подал заповед до оперативното командване „да се извади лейтенант Левурда от списъка на батальона“. И на нея нямало дата, нито била посочена причина, но имало всички печати и подписи. С невинен детски поглед представителят на частта помолил Нина сама да попълни липсващото и да я предаде на местното военно окръжие, когато се прибере, за да извадят Павел от списъците с военнослужещите.
Нина не казала нищо. Какъв е смисълът да се говори с човек, който няма нито сърце, нито душа, нито мозък?
„Така е най-лесно, нали? Няма нужда аз да ходя чак до Брянск“ — добавил той несигурно.
Разбира се, че така било по-лесно. Няма смисъл да отричаме, че животът на грубите и нагли хора е по-лесен. Да вземем например нашия министър на отбраната Сергей Иванов, другарче на президента от времето на работата на Путин за ФСБ в Санкт Петербург. Иванов се появява всяка седмица по телевизията, за да изчете президентския военен бюлетин. С тона на Гьобелс от новинарските прегледи преди Втората световна война той ни информира, че никой няма на успее да ни принуди „да коленичим пред терористите“, че смята да води войната в Чечня до някакъв предполагаем „победен край“. Но и дума не сме чули от министър Иванов за съдбата на войниците и офицерите, благодарение на които той и президентът могат да си позволят да не коленичат пред терористите. Тази политическа линия е изцяло неосъветска: човешките същества нямат свой собствен живот, те са винтчета в машината, която осигурява постигането на всички мечтани политически цели на властимащите. Винтчетата няма права. Дори нямат право на достойна смърт.
А е толкова по-трудно да не бъдеш груб. За мен това означава да проникнеш отвъд „генералната линия на партията и правителството“ и да видиш истината. А тя е, че на 31 август 2000 г. № У–729343 бил най-накрая погребан в град Иваново, в който родителите на Павел се преместили, за да избягат от мъчителните спомени в Брянск. Криминалистите от Ростов върнали на Нина главата на Павел. За съжаление това било всичко, което им останало.