Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Последната светлина на деня угасна в небето и над факлите запърхаха прилепи, а тълпата седна на плочите и всички впериха в очакване поглед към главната врата на двореца, която се намираше точно срещу портата на двора. От време на време някоя жена високо изстенваше. Деца проплакваха и майките им ги утешаваха. Четиримата копиеносци приклекнаха в ъглите на аркадата.
Всички чакахме. Стори ми се, че чакаме с часове, а мислите ми се рееха надалеч — мислех за Сийнуин и за мъртвата си дъщеря Даян. Изведнъж от вътрешността на двореца долетя страшен трясък като че ли някой бе ударил с копие огромен казан. Тълпата ахна, а някои от жените се изправиха и започнаха да се люшкат, осветени от факлите. Размахваха ръце във въздуха и призоваваха Боговете, но видения не се появиха, а вратите на двореца си останаха затворени. Аз докоснах желязната дръжка на Хюелбейн и мечът ми вдъхна увереност. Тълпата бе на ръба на истерията и това ми действаше на нервите, но още по-силно ме притесняваше самият факт, че тук се бяха събрали толкова хора, защото доколкото познавах Мерлин, той никога не се е нуждаел от публика, когато прави магиите си. Всъщност той презираше друидите, които събираха около себе си тълпи. „Всеки мошеник може да впечатли малоумници.“ — обичаше да казва Мерлин, а тази вечер като че ли самият той искаше да впечатли тълпа малоумници. Той изостри нервите на тълпата докрай. Хората стенеха и се клатеха и когато трясъкът на метал о метал се повтори, те се изправиха на крака и завикаха името на Мерлин.
Тогава вратата на двореца се отвори и тълпата постепенно замлъкна.
Няколко секунди зад вратата се виждаше само едно черно пространство, после от тъмнината излезе млад воин в пълно бойно снаряжение и застана на най-горното стъпало на аркадата.
В него нямаше нищо магическо, освен че беше красив. И това беше най-подходящата дума за него. В един свят на извити крайници, осакатени крака, обезобразени вратове, покрити с белези лица и опустошени души, този воин бе красив. Той беше висок, строен и златокос, а ведрото му лице можеше да се опише единствено като добро, дори нежно. Очите му бяха поразително сини. Не носеше шлем и косата му, дълга като на момиче, се спускаше зад раменете. Беше си сложил блестящ бял нагръдник, бели наколенници, а на кръста му висеше бяла ножница. Снаряжението му изглеждаше скъпо и аз недоумявах кой ли ще да е този воин. Мислех, че познавам повечето воини в Британия — поне тези, които можеха да си позволят доспехи като на младия мъж пред нас, но този младеж не познавах. Той се усмихна на тълпата, вдигна двете си ръце и направи знак на хората да коленичат.
Исса и аз останахме прави. Може би подтиквани от воинското си високомерие или просто искахме да виждаме по-добре над главите на останалите.
Дългокосият воин дори не отвори уста да проговори, но когато тълпата се отпусна на колене, той се усмихна в знак на благодарност и след това обиколи аркадата и загаси всички факли една по една, като ги измъкваше от поставките им и ги потапяше във ведро с вода, приготвено под всяка факла. Осъзнах, че това е внимателно обмислено представление. Дворът ставаше все по-тъмен и по-тъмен, докато накрая останаха да горят само факлите от двете страни на голямата дворцова врата. Луната беше малка и нощта бе вледеняващо тъмна.
Белият воин застана между последните две факли.
— Деца на Британия — каза той, и гласът му бе в пълна хармония с красотата му — нежен, изпълнен с топлина, — молете се на своите Богове! Вътре зад тези стени се намират Съкровищата на Британия и скоро, много скоро, тяхната сила ще бъде освободена, но сега, за да можете вие да видите тази сила, ние ще оставим Боговете да ви говорят.