Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Наистина ви попитах преди малко — търпеливо отбелязах аз — но вие не ми обърнахте внимание.
— А взех да не чувам, Дерфел. Съвсем съм оглушал — перна ухото си той — Глух като пън. От годините е, Дерфел, просто много годинки навъртях. Започвам да се разпадам, съвсем очевидно.
Нищо подобно не виждах. Той изглеждаше по-добре от когато и да било през последните години. Колкото до слуха му, той бе толкова остър, колкото и зрението му, което независимо от неговите осемдесет или повече години, бе като на орел. Мерлин не само, че не се разпадаше, ами сякаш черпеше сили от нова енергия, от онази, която му даваха Тринадесетте съкровища на Британия. Тези тринадесет Съкровища бяха стари, стари колкото Британия. Векове наред останали скрити и загубени за жителите на острова, докато накрая Мерлин успя да ги намери. Силата на Съкровищата трябваше да върне древните Богове отново в Британия. Никой не познаваше тази сила, но сега, в годината на големите размирици в Думнония, Мерлин щеше да я използва, за да направи голяма магия.
Потърсих Мерлин в деня, когато заведох Гуинивиър в Инис Уидрин. Тогава валеше силен дъжд и аз се качих на Хълма с надеждата да намеря Мерлин на върха, но там беше пусто и тъжно. Някога Мерлин имаше голям замък с кула за сънища, но замъкът бе изгорен. Стоях сред руините на Хълма с опустошена душа. Моят приятел Артур бе получил тежка рана, моята жена, Сийнуин бе далеч от мен в Поуис. Моруена и Серен, две от дъщерите ми бяха със Сийнуин, а Даян, най-малката ми дъщеричка, бе в Отвъдния свят, изпратена там от меча на един от хората на Ланселот. Мои приятели бяха мъртви, други бяха далече. Саксите се подготвяха да ни нападнат през следващата година, къщата ми бе превърната в пепелище, в живота ми сякаш нямаше капчица радост. Може би се бях заразил от тъгата на Гуинивиър, не знам, но в онзи ден под плющящия над Инис Уидрин дъжд аз се чувствах толкова самотен, колкото не съм се чувствал през целия си живот. Затова паднах на колене в калната пепел на изгорелия замък на върха на Хълма и се помолих на Бел. Молих го да ни спаси и като дете помолих Бел да ми даде знак, че Боговете мислят за нас.
Този знак се появи една седмица по-късно. Артур бе заминал на изток да поддържа в напрежение саксите по границата, но аз останах в Каер Кадарн да чакам завръщането на Сийнуин и дъщерите ми. През тази седмица Мерлин и неговата жрица Нимю отишли в големия празен дворец близо до Линдинис. Някога живеех там, когато трябваше да охранявам нашия крал Мордред, но когато той стана пълнолетен, дворецът бе предоставен на епископ Сенсъм за манастир. След бунта на Ланселот монасите на Сенсъм бяха прогонени от Линдинис и сега просторните зали на големия римски дворец стояха празни.
Местните хора ни съобщиха, че друидът е в двореца. Разказваха ни за някакви видения, чудотворни знаци и за Богове, който се разхождали през нощта. Затова аз яхнах коня и отидох да проверя, но там не открих и следа от Мерлин. Пред двореца лагеруваха двеста-триста души, които развълнувано повториха разказите за нощните видения. Като ги слушах, тръпки ме побиваха. Думнония току-що бе изстрадала лудостта на един християнски бунт, подклаждан точно от такива налудничави суеверия и сега като че ли и езичниците бяха на прага на подобна истерия. Бутнах портите на двореца, прекосих големия двор и закрачих из празните зали. Виках Мерлин, но отговор нямаше. В една от кухните огнището беше топло, друга стая беше скоро пометена, но там се бяха настанили само плъхове и мишки.
И въпреки това тълпата в Линдинс нарастваше непрекъснато. Идваха хора от всички краища на Думнония, а по лицата им бе изписана трогателна надежда. Те водеха своите сакати близки и болни роднини и търпеливо чакаха докато се смрачи. Тогава портите на двореца бяха широко отворени и те влязоха в двора — кой както можеше — едни накуцвайки, други пълзейки, трети в носилки. Можех да се закълна, че в огромната сграда нямаше никой и въпреки това някой бе отворил портите и бе запалил големите факли, които осветяваха арките, ограждащи двора.
Аз се присъединих към тълпата, която се трупаше в двора. С мен беше и Исса, моя заместник военачалник. Двамата, загърнати в дългите си тъмни наметала, застанахме до портата. Повечето хора според мен бяха селяни. Бяха бедно облечени и имаха тъмни, изпити лица, като на хора, които с пот начело изкарват прехраната си, обработвайки земята. Но в светлината на факлите виждах, че тези лица бяха огряни от надежда. Артур не би одобрил това, защото смяташе, че страдащите хора не трябва да се залъгват със свръхестествени надежди, но тази тълпа наистина се нуждаеше от надежда! Жени повдигаха болните си бебета или бутаха напред сакати дечица и всички пламенно слушаха разказите за чудотворните появявания на Мерлин. Това бе третата нощ, в която щяха да се появят чудеса, и желаещите да ги видят вече бяха станали толкова много, че не можеха да се поберат в двора на двореца. Някои се качиха на зида зад мен, други се трупаха пред портата, но никой не се покатери върху арките, които обграждаха двора от три страни. Тази дълга покрита галерия с бели колони бе охранявана от четирима копиеносци, които с оръжията си държаха тълпата на разстояние. Воините бяха ирландци от Демеция, кралството на Енгас Мак Ейрем, познах ги по черните щитове и се зачудих какво правеха тук, толкова далеч от дома.