Тази сутрин
- Автор: Бетов Бойко, optimum Secretum
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тази сутрин». Краткое содержание книги:
Вместо съдържание
Перейти на страницу:
Уморени
да подковеш думите, когато, като уморени коне, спират се облени във пот и във пяна, малко, много малко преди да издъхнат в последната надпревара със времето, преди да притихнат като шепот по миглите и преди, много преди да докарат сълзите от извораТам-триптих
от утринната роса натежаха цветовете на глухарчето — паяче грижливо ги привързва
*
залез,
изгряват
искрящи
игличките
на бора
*
съблича се глухарчето,
за да накърми вятъра
от лятото роден
под пухеното одеяло на мъглата,
цел ден земята си поспа,
само привечер Слънцето отгърна го,
видя, че пушеха комините
и тръгна си спокойно то
* * *
утро, на върха мъглици се събират, за да си разкажат сънищата, преди да се събуди слънцето* * *
да надникне в очите на слънцето искаше луната, но тъкмо да го стори и то…* * *
не се постигнах в Тишината, но се изпълних, за да посъществувам още миг* * *
сънувах две Луни, изгряваща една, а друга във зенита, събудих се, сънувал бях Очи* * *
ти, която идваш от Юг, пееш песента на чучулигата, свила гнездо в детелинената нива, пиеш сутрин от росата, тръсваш главица и се Извисяваш* * *
огнен пламък запали пръстите на старото дърво, без болка падат изпуснати последните листа* * *
наранено желание, белег от тръпка — пъпка разлистена в скръб* * *
небето му се иска да вали, с колко малко думи се събраха облаците, а на сърцето, за да се разплаче, колко думи му са нужни…* * *
като тетрадка съм аз, от която някой постоянно взима средния лист, кога ли ще останат само кориците* * *
утро, Луната наднича жадно през воала на мъглата, няма ли да свършва тази сватба…* * *
вечер, като арфа реката снага е извила и лодка самотна по вълните — струните свири* * *
есен — на старата череша малка тиква се е покатерила през лятото, а сега и свършва криеницата* * *
утро — съня и Слънцето сключиха примирие — и на две ме разделиха* * *
заскърца пясъка, един остров хвърли котва във залеза, разплискани птици…* * *
до вчера Луната билки събираше, но тази нощ дълго се чуди, деня беше помел и застлал земята със бяло* * *
дърво в сърцето на полето, замръзващо, само, сърцето в него бавно, бавно спира, дори и вятъра не може пулса му да преброи* * *
на клоните кръвта изтича през листата — треперещи сърца* * *
избягаха листата от клетката на есенните клони, вятарът им даде ключа* * *
водата през пясъка минава — става чиста, а чувството ни колко път ще изминава през нас, през друг, през сънища и време и То да стане чисто.* * *
утро, през мъглата гъста бръква Слънцето, нежни пръсти наранени — розов прах* * *
Cancun
този бряг е и мой,
защото пясъка тук говори
с гласа на моите стъпки,
този свят е и мой,
но преминавам през него
на пръсти
* * *
в коридора на болничната пейка — забравени цветя, някой е роден, някой е умрял, дошъл е той или си е тръгнал… без нищо* * *
в шепите на старите стени се е сгушил манастир, меко мъхът попива камбанения звън…* * *
за цвета пеперудата венча се, на сватбен път, само аромата му със нея тръгнаВечер
на брега нощта огньове пали — прозорци, зад които на деня е сладък хлябаEl Zocalo
нощта омагьоса ме и в мрак ме превърна, през него тръгнах на път преди дошло да е утрото, но зорница изгрее ли отново във ден се превръщам, във себе си… на оня площад
Перейти на страницу: