Алена жътва

Той постави юмруци на двете възвишения, образувани от бедрата му под завивката, и издаде квадратната си челюст към мен:

— Колкото и да съм стар, колкото и да съм болен — заяви решително той, — имам твърдото намерение да стана и да те изритам.

Без да обръщам внимание на казаното, повторих:

— Тя ревнива ли беше?

— Беше — отвърна той, без да вика вече, — беше и деспотична, и разглезена, и подозрителна, и ненаситна, и зла, й безскрупулна, и лукава, и себелюбива, и проклета… в общи линии — страшно зла.

— Имаше ли причини за нейната ревност?

— Надявам се — горчиво отвърна той. — Противно ми е да мисля, че мой син й е бил верен. Въпреки че е много вероятно. От него можеше да се очаква подобно нещо.

— Но не ви е известна някаква причина за убийството?

— Не ми е известна? — Той отново зарева гръмогласно. — Та нали точно сега ти разправях, че…

— Да, но всичко това не означава нищо. Това са детинщини.

Старецът отметна завивките и понечи да стане, но размисли, вдигна зачервеното си лице и изрева:

— Станли!

Вратата се отвори и секретарят безшумно се плъзна в стаята.

— Изхвърли това копеле! — заповяда господарят му, като размахваше юмрук към мен.

Секретарят ме погледна. Аз поклатих глава и предложих:

— По-добре потърси помощ.

Той се намръщи. Бяхме горе-долу на една възраст. Той бе мършав, почти с една глава по-висок от мен и с двадесет и пет килограма по-лек. Част от моите деветдесет килограма бяха тлъстини, но не съвсем всичките. Човекът се засуети, усмихна се извинително и излезе.

— Това, което исках да кажа — обърнах се отново съм стареца, — е, че тази сутрин възнамерявах да разговарям със съпругата на вашия син. Но видях Макс Талер да влиза в къщата и отсрочих посещението си.

Илайхю Уилсън внимателно притегли завивките отново върху краката си, отпусна глава на възглавницата, присви очи към тавана и отбеляза:

— Хм, значи така стоят нещата а?

— Това говори ли ви нещо?

— Тя го е убила — уверено заяви той. — Това ми говори.

В коридора се чу шум от стъпки — по-тежки от тези на секретаря. Когато стъпките приближиха вратата, започнах следното изречение: „Вие сте използували вашия син, за да…“

— Махайте се! — изрева старецът към онези зад вратата. — И не отваряйте. — Той ме изгледа кръвнишки и запита: — За какво съм използувал сина си?

— Да забие ножа на Талер, Ярд и Финландеца.

— Ти си лъжец.

— Не аз съм измислил тази история. Знае я цял Пърсънвил.

— Това е лъжа. Дадох му вестниците. Той се разпореждаше с тях, както си ще.

— Ще трябва да го обясните на съмишлениците си. Те ще ви повярват.

— По дяволите, какво ще повярват! Каквото ти казвам, това е.

— Кое? Синът ви няма да възкръсне само защото е бил убит по погрешка,… ако е било грешка.

— Онази жена го уби.

— Може би.

— Върви по дяволите с твоите „можебита“! Тя го е направила.

— Може би. А трябва да разгледаме случилото се и от друг ъгъл — политическия. Вие можете да ми кажете…