Селестинското пророчество
- Автор: Редфилд Джеймс
- Серия: celestine series #1
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14739-3
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Селестинското пророчество». Краткое содержание книги:
— Страхотно се радвам да те видя отново — каза тя.
— Зная — отвърнах аз. — Срещата ни извиква много спомени.
— Чудно защо прекъснахме връзките си? — попита тя.
Въпросът й отново ме върна назад. Спомних си последния път, когато видях Чарлин. Тя ме изпрати до колата ми. По онова време аз се чувствах пълен с нови идеи и заминавах за моя роден град, за да работя с деца, преживели тежки травми. Струваше ми се, че зная как такива деца могат да преодолеят болезнените реакции и патологичните отклонения, които им пречеха да водят нормален живот. С течение на времето обаче установих, че методът ми се проваля. Наложи ми се да призная собственото си невежество. За мен си оставаше загадка по какъв начин хората биха могли да се освобождават от своето минало.
Когато сега се обръщам назад към изминалите шест години, струва ми се, че този опит не е бил напразен. И все пак имах потребност да стигна по-далеч в търсенията си. Но в каква посока? Как бих могъл да го постигна? Само веднаж-два пъти си бях спомнил за Чарлин, откакто тя ми бе помогнала да стигна до идеите си за детската травма, и ето че тя отново се бе върнала в живота ми — и разговорът ни бе все така вълнуващ, както в миналото.
— Вероятно защото работата ми напълно ме погълна — казах аз.
— И с мен стана така — отвърна тя. — Във вестника беше непрекъсната въртележка. Нямах време да вдигна очи. Забравих за всичко останало.
Аз я прегърнах през рамо.
— Знаеш ли, Чарлин, бях забравил колко е приятно да се говори с теб. Разговорите ни са толкова леки и непринудени.
Очите и усмивката й потвърждаваха усещането ми.
— Зная — каза тя. — Аз самата цялата се изпълвам с енергия от разговорите си с тебе.
Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато Чарлин отправи поглед през рамото ми към входа на ресторанта. Лицето й пребледня и на него се изписа тревога.
— Какво има? — попитах аз и обърнах поглед нататък. Няколко души вървяха към паркинга и си говореха, но в това нямаше нищо необичайно. Отново се обърнах към Чарлин. Тя все още изглеждаше разтревожена и объркана.
— Какво стана? — повторих аз.
— Видя ли оня мъж до предната редица на колите — със сивата риза?
Отново се обърнах към паркинга. Още една група хора излизаше през вратата.
— Какъв мъж?
— Мисля, че вече не е там — взираше се тя.
Погледна ме в очите.
— Хората от околните маси казаха, че мъжът който откраднал куфара ми, имал проредяла коса и брада и носел сива риза. Струма ми се, че току-що го видях там при колите… Гледаше към нас.
Стомахът ми се сви от притеснение. Казах на Чарлин, че веднага се връщам и излязох на паркинга да се огледам, като внимавах да не се отдалечавам много. Не видях никой, който да отговаря на описанието.
Когато се върнах на мястото си, Чарлин пристъпи към мен и каза тихо:
— Дали пък онзи човек не е предположил, че разполагам с копие на Ръкописа и затова да ми е взел куфара? И сега се опитва да го върне?
— Не зная — казах аз. — Но ще се обадим пак в полицията и ще им кажем какво си видяла. Мисля, че трябва да проверят също и пътниците от твоя самолет.
Влязохме и се обадихме на полицията. Когато пристигнаха, информирахме ги за станалото. Те преглеждаха всяка кола в продължение на двайсетина минути, след което казаха, че нямат повече време. Наистина, съгласиха се да направят проверка на всички пътници от самолета на Чарлин.
Когато полицаите си тръгнаха, ние с Чарлин отново застанахме край фонтана.
— За какво говорехме, преди да зърна онзи човек? — попита тя.
— Говорехме за нас — отвърнах аз. — Чарлин, защо реши да ми кажеш за всичко това?
Тя озадачено ме изгледа.
— Когато бях в Перу и онзи свещеник ми разказваше за Ръкописа, мисълта за тебе непрекъснато ми се въртеше в главата.
— О, наистина ли?
— В началото не обърнах внимание на това — продължи тя, — но когато се върнах във Вирджиния, всеки път щом помислех за Ръкописа, се сещах и за тебе. Няколко пъти се канех да ти се обадя, но все нещо ме отклоняваше. После ми възложиха работа в Маями, където отивам сега. Щом кацнахме, веднага потърсих в тефтерчето си твоя номер. Телефонният ми автомат информира, че могат да те търсят край езерото само в краен случай, но аз все пак реших, че няма да е зле да ти се обадя.
Просто не знаех какво да мисля. Погледнах я и казах най-сетне: