Дневник на сто светлинни години
- Автор: Иган Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневник на сто светлинни години». Краткое содержание книги:
Треперех докато се събличахме.
— Защо го правим?
— Защото можем.
— Познаваш ли ме? Ще пишеш ли за мен? За нас?
Тя само поклати глава.
— Не.
— Но… колко ще продължи това? Трябва да зная! Една нощ? Месец? Година? И как ще завърши? — чувствах, че губя почва под краката си, как можех да се захвана с нещо, когато дори не знам как ще завърши?
Тя се засмя.
— Не ме питай. Щом е толкова важно, защо не погледнеш в твоя речник?
Не можех да оставя нещата така. Трябваше да говоря, да кажа нещо.
— Но може би все пак си написала нещо. Нали каза, че знаеш за таксито?
— Не. Казах го просто така.
— Просто… — облещих се в нея.
— Но се оказах права, нали? Какво ще кажеш за това? — тя въздъхна, плъзна ръце по раменете ми и ме притегли към леглото. Сякаш потъвах в подвижни пясъци.
— Дали ние ще… — тя запуши устата ми с ръка.
— Никакви въпроси повече. Аз не водя дневник и не знам нищо.
Никак не беше трудно да излъжа Алисън, бях уверен в това. Още по-лесно бе да лъжа себе си. Попълването на дневника се бе превърнало в банална формалност, в един безсмислен ритуал, така че почти не следях онова, което пишех.
Култът на невежествените заявява, че да познаваш бъдещето си значи да се лишиш от душа — като губим правото да избираме между доброто и злото ние преставаме да бъдем хора. Според тях ние всички сме живи трупове — марионетки от плът и кръв, зомбита. Сомнанбулистите се придържат към подобни възгледи, единственото, което не споделят е песимизма на религиозния култ, който заменят с ентусиазиран унес.
За разлика от тях, аз винаги съм вярвал, че да познаваш своето собствено бъдеще означава да контролираш живота си. Всичко, което се случваше произлизаше от мен, от това кой съм бил и какъв ще бъда.
Едва когато започнах да разкъсвам живота си с лъжи се почувствах като бездушен автомат.
Малко са онези, които все още се интересуват от бъдеща или минала история след като завършат училище. Журналистите продължават да събират информация и да я разпръскват във времето, но няма никакво съмнение, че работата им е далеч от онези кипящи с новини дни, в пре-хаззардната епоха, когато предаванията „на живо“ и последните съобщения са имали истинско, макар и преходно значение. Тази професия и в наши дни не е отмряла напълно, сякаш е постигнато някакво равновесие между апатията и любопитството от текущите събития. Хората се задоволяваха точно с толкова, колкото им стигаше за да не искат да научат повече.
Когато на 8 юли 2079 година китайските войски навлязоха в Кашмир за да „стабилизират обстановката в района“ и отрязаха от света всички лагери на сепаратистите — аз почти не обърнах внимание. Знаех добре, че веднага с въпросът ще се заемат Обединените нации и че заради своите находчиви дипломатически решения на предстоящата криза, генералната секретарка е била удостоена още преди три години с Нобелова награда. Но тъй като не помнех добре подробностите, поисках допълнителна информация от „Книгата на годината“. Китайската армия щеше да се оттегли на 3-ти, инцидентът щеше да приключи почти без жертви. Напълно успокоен се върнах към ежедневните си задължения.
Първите слухове достигнаха до мен от Прия, който поддържаше компютърна връзка с безброй легални и полулегални информационни мрежи. Какво ли не се говори за „компютърните пирати“ и техните зловещи игри, но едно е вярно — те са онези, които непрестанно са „включени“ в пулсациите на световното село, обитавано от всички нас. Винаги съм се чудел, какво интересно намират в изследването на „момента“, когато бъдещето и миналото са познати и винаги можеш да получиш трезва, обмислена с години оценка на събитията, оценка която е издържала изпита на времето.
Така че, когато Прия ми съобщи с уморен глас, че в Кашмир се води истинска конвенционална война и че всеки миг загиват стотици и хиляди невинни, аз отвърнах:
— Как ли пък не. И Маура е получила Нобелова награда за геноцид.
Той вдигна рамене.
— Някога да си чувал за човек на име Хенри Кисинджър?
Признах, че не съм.
Разказах тази история на Лиза, дълбоко убеден, че ще й се стори забавна. Но тя впери поглед в мен и рече: