Дневник на сто светлинни години
- Автор: Иган Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневник на сто светлинни години». Краткое содержание книги:
Алисън се надвеси над мен и прочете онова, което съм написал.
— Ти се шегуваш — засмя се тя. Натиснах „съхрани“, обърнах се и протегнах ръце към нея.
— Ще се любим ли тази нощ? — запитах. — Не можах да прочета.
— Не ме питай, Джеймс — отвърна усмихнато тя. — Ти си този, който пише подробно за тези неща.
Седнах объркан на леглото. В края на краищата — това бе нашата брачна нощ. Може би трябваше да чета между редовете.
Но никога не ме е бивало в импровизациите.
До следващите федерални избори на Австралия през 2077 оставаха петдесет години. Политическите сили бяха разпределени между десетина лидери, сред които и новият култ на невежеството, наречен „Бог отвърна взор“, но всички знаеха, че правителството е достатъчно стабилно да издържи четиригодишния период. Безсмислено бе опозицията да изтъква всички грешки, които предстоеше да извърши правителството, защото то на свой ред можеше да обърне внимание върху бъркотията, която щеше да настъпи през осемдесетте, когато на власт щяха да дойдат опонентите. Причините за тази предстояща рецесия бяха подложени на оживени дискусии от икономистите, някои твърдяха, че тя се явява „неизбежен предшественик“ на икономическото процъфтяване през деветдесетте и че Пазарът, със своята необхватна, простираща се далеч отвъд рамките на един човешки живот мъдрост, просто е избрал най-доброто от причинно-следствената връзка. Що се отнася до мен, винаги съм смятал, че предвиждането не е лек за невежеството.
Често съм се питал, как ли се чувстват политиците, когато трябва да предъвкват онези думи, които знаят че ще произнесат още от най-ранно детство. Не се изненадвах, когато гледах как някои политици произнасят с досада своите речи, дълбоко уверени, че всичко е безсмислено и предопределено и че така или иначе не ще успеят. Бях чел достатъчно исторически книги и знаех, че винаги това е била причината. По-скоро ме интересуваше какво става в главите им, докато механично отговарят на зададените от журналистите въпроси или развиват обречените си тези. Чувстваха ли се като марионетки, които подскачат при всяко дърпане на конците от причинно-следствената връзка. Или възприемаха нещата съвсем спокойно, като нещо обичайно. Така както се чувствах аз, всяка вечер, когато неизменно намирах подходяща причина за да напиша нещо в дневника си.
Лиза работеше в предизборния щаб на местния кандидат. Срещнахме се на една вечеря, две седмици преди изборите. В този момент нямах конкретна работа с кандидата, но към края на века, когато той отново щеше да бъде избран, при това със значително мнозинство — аз щях да ръководя една инженерингова фирма, която щеше да подпише изгоден контракт с бъдещото правителство.
Някъде към края на вечерта, (доста смътно и объркано описана от мен в дневника) когато гостите вече се разотиваха, Лиза застана до мен и произнесе многозначително:
— Струва ми се, че двамата ще вземем едно такси.
Седях мълчаливо до нея, докато робошофьорът ни откарваше към нейния апартамент. Алисън бе отишла за уикенда при една своя приятелка, чиято майка щеше да умре същата вечер. Знаех, че никога не бих й изневерил. Обичам жена си, винаги съм я обичал. Или поне, винаги съм твърдял, че я обичам. Но ако това е така, не мога да разбера как съм успял да запазя тази малка тайна от себе си чак до края на живота.
Когато таксито спря, запитах:
— А сега какво? Може би ще ме поканиш на кафе и аз вежливо ще откажа?
— Нямам представа — отвърна тя. — Целият уикенд за мен е една голяма тайна.
Асансьорът беше повреден, от ремонтната бригада бяха оставили бележка: ЩЕ БЪДЕ ПОПРАВЕН В 11 СУТРИНТА, НА 3.02.78. Тръгнах след Лиза нагоре по стълбите, като мислено се мъчех да се успокоя с твърдения като: Доказвам правото си на свобода, това е спонтанно решение, което потвърждава, че животът ми не е само верига от добре известни събития. Но истината беше, че никога досега не бях се движил в едно неизвестно бъдеще, никога не се бе налагало да си внушавам, че аз владея постъпките си. Мисълта за една тайна любовна връзка ме изпълваше със страх и объркване. Самият факт, който не веднъж бях повтарял, но в който никога не бях вярвал истински — че между две думи в дневника може да се случи всичко, означаваше, че наистина не знам нито кой съм, нито какъв бих могъл да стана. Целият ми досегашен и бъдещ живот сякаш в един миг се изпари.