Роувърандъм
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роувърандъм». Краткое содержание книги:
В кратките бележки след текста посочваме и дискутираме много от Толкиновите източници (сигурни или вероятни), обясняваме мъгляви думи и понятия, както и типично английски реални, може би слабо познати на чуждоземния читател. Но тук, в предговора, бихме искали да обърнем по-подробно внимание на някои неща. В лекцията си, посветена на Андрю Ланг, озаглавена „За вълшебните приказки“, Толкин критикува „цветно-пърхащата умалителност“ в типичното описание на феите и вълшебните създания, като цитира в частност „Нимфидия“ на Майкъл Драйтън с неговия рицар Пигуигон, яхнал „пъргав ухогон“ и „определящ среща (на възлюбената си кралица Маб — бел.прев.) в цвят на иглика“. Но по времето на „Роувърандъм“ сам писателят все още не е отхвърлил леко смеховатите образи на лунни гномове, яхнали зайци, които си правят палачинки от снежинки, както и на морски вълшебници, пътуващи в колесници от мидени черупки, теглени от дребни рибки. Само десетина години по-рано е излязла писаната в младежките му години поема „Гоблинови нозе“ (1915), в която авторът чува „миниатюрни рогове на омагьосани елфи“ и постоянно се връща към „мъничките дрешки“ и „щастливите крачета“; и както самият Толкин признава, през 20-те и 30-те години той „все още е под влияние на становището, че вълшебните приказки са в самата си същност предназначени за деца“. Ето защо понякога прибягва до конвенционалните образи и изразни средства на „вълшебната приказка“. По-късно Толкин съжалява, че изобщо е „записвал“ приказките, които е разказвал на децата си, а особено по отношение на „Гоблинови нозе“ му се ще да я зарови и забрави. Междувременно вълшебните създания (по-късно наречени елфи) от митологията на „Силмарилион“, която обмисля, придобиват плътност и израстват, в тях не остава почти нищо „пигуигонско“.
В Толкиновата митология няма случайни неща. Тук всеки факт намира своето основание в други факти. Паралелите между отделните произведения са неизбежни. Обстановката в градината на тъмната страна на луната в „Роувърандъм“ напомня на обстановката в „Къщичката на изгубената игра“ от „Изгубени предания“, където децата „танцуват и играят… берат цветя или гонят златните пчели и пеперуди с везани крила“. В лунната градина децата „танцуваха сънливо, разхождаха се отнесено и разговаряха помежду си. Някои разтърсваха главици, сякаш току-що станали от дълбок сън; други вече тичаха будни и бодри, заливайки се от смях: ровеха дупки, беряха цветя, строяха палатки и къщи, гонеха пеперуди, ритаха топки, катереха се по дървета; и всички пееха“.
Лунния човек не обяснява как са стигнали децата до градината му, но Роувърандъм случайно поглежда към земята и като че вижда „неясни и тънички, дълги редици дребни хорица, които се носят по лунната пътека“; като се има предвид, че децата идват тук, спейки, изглежда очевидно, че Толкин отпраща към Пътеката на сънищата, водеща до Къщичката на изгубената игра: „тънки мостове, отпуснати във въздуха и мъждукащи в сивкаво, сякаш градени от копринени мъгли, осветени от лунния сърп“, пътека, невиждана от човешко око, „освен в сладките сънища в младостта на сърцата им“ („Изгубени предания“, Първа част).
Най-любопитната връзка между „Роувърандъм“ и митологията обаче се появява, когато „най-старият кит“ Уин показва на Роувърандъм „великия Залив на страната на вълшебствата (както го наричаме ние) отвъд Магическите острови“, „последните Западни планини на Елфодом и светлината на Приказната страна над вълните“, и „града на елфите връз зеления хълм под Планините“. Това е точната география на Запада от света на „Силмарилион“ във вида, в който тази творба е съществувала през 20-те и 30-те години. „Планините на Елфодом“ са Планините на Валинор в Аман, а „градът на елфите“ е Тун. Уин също и извлечен от „Изгубени предания“ и макар да не е назован точно „най-могъщият и най-древният сред китовете“, все пак успява да отнесе Роувърандъм навътре в Западните земи, които в този етап на развитие на Толкиновата митология са скрити от очите на смъртните зад тъмнина и опасни води.
Уин казва, че ако се разчуе, че е показал Аман на някой (бил той и куче!), който живее във „Външните земи“, т.е. Средната земя, света на смъртните, ще си изпати. В „Роувърандъм“ е загатнато, че този свят е нашият, споменати са имената на реално съществуващи места. Самият Роувърандъм „в крайна сметка е английско куче“. Но в други отношения това определено не е нашият свят: от неговия край водопадите се спускат „право в празното пространство“, луната се движи под света.