Отмъщение в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отмъщение в смъртта». Краткое содержание книги:
— Замалко да улови задната броня! Не мога да повярвам, че човек с въздушни ботуши щеше да настигне полицейска кола. Накъде върви светът, Пийбоди?
Сътрудничката й дори не помръдна. Продължи да седи със затворени очи, само промърмори:
— Извинете, лейтенант, прекъсвате молитвите ми.
Ив изключи сирената едва когато се озоваха пред входа на сребристия небостъргач. Приземи рязко колата при което с Пийбоди едва не си прехапаха езиците и като по чудо не се блъсна в луксозен открит автомобил. Портиерът долетя като стрела и отвори вратата на полицейската таратайка. Изглеждаше смъртно засегнат и ужасен от неугледното возило.
— Госпожо, нямате право да паркирате това… нещо тук.
Тя изключи сирената, показа му значката си и се сопна:
— Е, какво ще кажеш? Имам ли право?
Портиерът стисна устни, докато разглеждаше значката й. Сетне намръщено промърмори:
— Моля, използвайте гаража.
Високомерието му й напомни за иконома Съмърсет, който беше привързан като куче към Рурк, ала изпитваше презрение към нея. В очите й проблеснаха гневни пламъчета, тя се приведе към него и изсъска:
— Няма да мръдна колата, приятел. А сега, ако не искаш сътрудничката ми да те арестува заради това, че пречиш на полицай да изпълнява служебните си задължения, ще ме пуснеш в сградата и дори ще ме отведеш до апартамента на Томас Бренън.
Портиерът надменно я изгледа и заяви:
— Невъзможно е. Господин Бренън отсъства.
— Пийбоди, запиши името на този… гражданин, както и номера на личната му карта, после повикай кола да го отведе в централното полицейско управление.
— Слушам, лейтенант.
— Нямате право да ме арестувате. — Той нервно затропа с крак. — Аз само изпълнявам задълженията си.
— Но ми пречиш да изпълнявам моите. Как мислиш, чии задължения са по-важни? Предполагам, че се досещаш как ще реагира съдията.
Портиерът понечи да й възрази, но размисли и гневно стисна устни. Ив си каза, че той е истинско копие на Съмърсет, въпреки че беше по-пълен и по-нисък от иконома, който тровеше живота й.
— Принуден съм да се подчиня, но знайте, че ще уведомя началника на полицията за поведението ви. — Хвърли поглед към значката й и добави: — Лейтенант Далас.
— Гледай да не забравиш. — Тя махна на Пийбоди и последва портиера, който вървеше изпъчен, като че беше глътнал бастун. Когато стигнаха до входа на небостъргача, той активира дроида, който го заместваше, и го остави на пост.
Преминаха през искрящите сребристи врати и се озоваха във фоайе, което беше истинска тропическа градина: издигаха се високи палми, навсякъде растяха хибискуси, чуруликаха птици. Ив забеляза голямо езеро, в центъра на което бликаше фонтан, представляващ скулптура на гола до кръста жена с пищни форми, която държеше златна риба.
Портиерът повика асансьора, който се движеше през стъклена тръба и мълчаливо направи знак на Ив и на сътрудничката й да се качат. Ив, която мразеше подемниците, остана да стърчи в средата на кабината, докато Пийбоди любопитно се загледа през прозрачната стена.
Когато достигнаха последния, шейсет и втори етаж, се озоваха в по-малко фоайе, което също беше превърнато в градина. Портиерът спря пред монитора на системата за охрана, който беше монтиран пред двойните стоманени врати и каза:
— Портиер Строби, придружаващ лейтенант Далас от нюйоркската полиция и сътрудничката й.
— В момента господин Бренън отсъства — произнесе мелодичен глас, в който се долавяше напевен ирландски акцент.
Ив нетърпеливо изтласка Строби и поднесе значката си към камерата.
— Въпросът не търпи отлагане. Непременно трябва да влезем в апартамента.
— Един момент, лейтенант. — Разнесе се тихо жужене, докато електронното око огледа лицето й и значката й, сетне ключалките тихо изщракаха.
— Достъпът е разрешен. Предупреждаваме, че жилището се наблюдава чрез камери.
— Включи записващото устройство, Пийбоди. Отдръпни се, Строби. — Ив хвана оръжието си и блъсна вратата с рамо.
Усети вонята и изруга. Много пъти беше надушвала подобна миризма и знаеше какво ще види.
Сините копринени тапети на дневната бяха изпръскани с кръв, която сякаш беше изписала странни букви. Върху дебелия килим лежеше ръката на Томас Бренън. Беше отсечена до китката и бе обърната с дланта нагоре, сякаш се протягаше с молба за пощада.
Ив чу как портиерът се задави и след миг изтича обратно във фоайето. Тя пристъпи напред и почувства, че се задушава от отвратителната миризма. Извади оръжието си и се огледа. Интуицията й подсказваше, че убиецът „си е свършил работата“ и отдавна е напуснал местопрестъплението, ала все пак беше длъжна да спази процедурата. Обърна се към Пийбоди: