Витален сън

Да.

Вратата беше заключена, Не я заключваха, освен в случаите, когато се любеха. Той се поколеба, съзнаващ за кървавите приливи, които сърцето му на вълни оттласкваше към най-отдалечените острови на неговото тяло — към краката, ръцете, лицето, — докато не настъпеше отливът. Уханието го обгръщаше отвсякъде като саван или плащеница. Жос отвори уста, пак я затвори, извади биокартата от джоба на своята туника и я напъха в кухината за идентификация. Вратата безшумно се разтвори. Той влезе. Разсеяна светлина къпеше полусферичния салон. Той завъртя очи и за момент се наслаждава на несигурната игра на светлинните сигнали, пулсиращи по повърхността на централното табло за свръзка — един балет на насекоми с геометрични форми. Диханието на Анита изгаряше съзнанието му като с нагорещено желязо. „Живописеца…“ — прошепна той с дрезгав глас, после прекоси салона, носейки се с лекота в царящата безтегловност. Паното от сив картон, което изолираше стаята от останалите части на апартамента, беше полуотворено. Той се приближи. Анита крещеше. Въртеше се около себе си, извивайки се и около Жос, увличайки го в безумната революция на страстта, чийто бурни вълнения бяха отблясъците на раменете и голият й гръб, на ханша и краката й, опрени в мъхестите тапицирани стени на стаята; някакво бледо, размито петно с цвят на слонова кост. Жос се загледа в него, за да не вижда, за да не се вижда. С нея. Вкопчи се с поглед в него. Петното подскачаше върху растителния килим. Потръпна, когато се покатери в свивките между чаршафите на разбитото легло. После изчезна, погълнато от антисветлината на голямото никъде, рееща се от другата страна на илюминатора като някакъв блестящ ореол от Земята, която се търкаляше, търкаляше както впилите се един в друг влюбени, тази синя топка. Те крещяха и уханието надигаше вой у него… Жос отстъпи назад. Едно разноцветно лице го наблюдаваше от централния контролен екран, от другата страна на салона. „Каква прекрасна нощ за наистина прекрасна сватба, нали Ферер-Сиачо?“