Грима и Доркас

Гърдър изглеждаше доста сконфузен.

— Да, ама изреченията нещо не ги връзвам — призна си той. — Тука пише… Къде беше… ей го, пише, че щели да отварят Кариерата наново. Туй пък какво ли ще рече? Че тя си е вече отворена, това и най-големият тъпак ще го схване. Вижда се от сума ти мили.

Останалите се скупчиха около него. Естествено, че се виждаше от сума ти мили. Точно това й беше ужасното на Кариерата. От трите страни се издигаха съвсем прилични високи стени, ама четвъртата…, ами, лека-полека свикваш да не поглеждаш натам. Там беше пълно с нещо, дето те кара да се чувстваш още по-мъничък и крехък, отколкото си.

Макар че не беше твърде ясно какво точно пише на хартията, то май не беше особено приятно.

— Кариерата представлява дупка в земята — поясни Доркас. — Не можеш да отвориш дупка, освен, ако преди това не си я запушил. Близко е до акъла.

— От Кариерата се вадят камъни — обади се Грима. — Човеците така правят. Копаят дупки, а камъните използват, за да строят, ами… пътища там, и разни други работи.

— Това сигурно пак си го прочела някъде — тросна й се кисело Гърдър. Подозираше, че Грима не уважава кой знае колко властите. Освен това страшно го дразнеше фактът, че въпреки всеизвестните недостатъци на своя пол, тя май се справяше с четенето по-добре от него.

— Улучи! — вирна глава Грима.

— Да, ама виж — търпеливо заобяснява Масклин. — Тук вече няма камъни, Грима. И точно затова има дупка.

— Добре го каза — наежи се Гърдър.

— Ами че той просто ще направи дупката по-голяма! — избухна тя. — Я ги вижте ония скали!

Те послушно погледнаха натам.

— Те са от камък! Ами че то ей тука — всички погледи се извърнаха надолу, където крачето й нервно потрепваше по листа, — си пише, че ще удължават магистралата! Магистралата е вид шосе. Той смята да разширява Кариерата! Нашата Кариера! Точно това ще прави, то си го пише!

Дълго мълчание.

После Доркас се обади:

— Ама… кой?

— Как кой! Заповед! Ей, го, написал си е и името!

— Права е, да знаеш — потвърди Масклин. — Я виж какво пише тук:

… да се възобнови.

Заповед.

Номите запристъпяха от крак на крак. Това име не им звучеше кой знае колко обнадеждаващо. Всеки, който се казва Заповед, кой знае какви може да ги забърка.

Гърдър се изправи и изтупа расото си.

— Че то това си е просто парче хартия, каквото и да пише на него — начумери се той.

— Да, ама тука дойде човек — отвърна Масклин. — Преди никога не са идвали.

— Знам ли — обади се Доркас. — Такова де, всичките тия постройки… Старите бараки, порталът, цялата тая работа… Искам да кажа, за човеци май са правени. То това открай време си ме тормози. Там, където човеците са били и преди, мине не мине, и се връщат. Жива напаст са в това отношение.

Пак напрегнато мълчание. От оня вид, дето се възцарява, когато мнозина си мислят лоши работи едновременно.

— Да не искаш да кажеш — провлече някакъв ном, — че след като сме минали целия тоя път, и сме се трепали да си построим дом, сега ще дойдат и ще ни го вземат?