Престъплението в къщата на Грюн
- Автор: Сенекал Жакмар —
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Венова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Престъплението в къщата на Грюн». Краткое содержание книги:
— Значи сте приключили вечерта в Механата на тъкачите?
— Както обикновено.
— Дьони беше ли с вас?
— Разбира се, че не.
— Както обикновено — иронизира инспекторът.
— Да, както обикновено — отвърна Грюн с гримаса.
Дьони и баща му не се разбираха. Това се знаеше от цял Страсбург: физически младежът доста приличаше на Вотан, но беше рус. Благодарение на високия му ръст и здравите мускули баща му дълго време казваше със задоволство: ето това е един истински Грюн! По характер обаче Дьони напомняше на починалата си майка, срамежлива и безцветна личност. А неотдавна стана ясно, че той все по-често се спречква с Вотан по идеологически въпроси. Като млад студент в университета Дьони хранеше политически симпатии с ляв уклон, които според дните и настроението или дразнеха баща му, или го караха да свива рамене. Но оставим ли това настрана, Дьони учеше сериозно; може да се каже, че учеше настървено — едва на двадесет и една години той вече беше в трети курс по история. Като пренебрегваше удоволствията и светския живот, които привличаха баща му, той прекарваше цялото си време било у дома, приведен над книгите, било в центъра на града у своя приятел и състудент Шарл Фелдман, който споделяше възгледите му и с когото Дьони дискутираше до изнемогване.
— Не знам какво е правил Дьони тази нощ — раздразнено рече Вотан. — Най-просто е да го попитате самия него.
— Тогава нека да се качим? — предложи Дюлак.
— По това време? Значи е толкова сериозно?
Грюн беше силен човек, нямаше никакъв смисъл да го измъчва повече.
— Вотан — каза Люсиен, — още нищо не е напълно сигурно. Думи, предположения. Затова не го взимайте навътре.
— Хайде, хайде, изплюйте камъчето.
— Имам основания да се опасявам, че се е случило нещастие с Диана.
Грюн не отговори веднага. Със стиснати устни той вероятно се бореше с дълбоките си страхове. Дюлак си представяше какви са те, макар и нищо да не проличаваше върху това гранитно лице.
— Да се качим — рече накрая Вотан.
Озоваха се в антрето и по каменното стълбище бързо изкачиха двата етажа. На площадката позвъниха на вратата вдясно.
Не чакаха дълго. Дьони им отвори, беше с изморено лице и облечен като за през деня. Явно, не беше мигвал. Преди двамата мъже да успеят да отворят уста, той каза на баща си:
— Диана не се е прибирала.
Едва тогава той сякаш откри присъствието на полицая и замлъкна с глупав вид, дори не се досети да се дръпне от прага и да покани гостите. Баща му го върна в действителността. Без да продума, Дьони си влезе направо в хола и се стовари на дивана, който още пазеше формата на тялото му. Несъмнено беше прекарал нощта там в очакване, което можеше да се види и по препълнения с фасове пепелник, и по разтвореното томче на Хегел.
— Искаш да кажеш, че не си я виждал цялата нощ? — попита баща му.
— Тя… тя не се е прибирала — повтори Дьони с празен поглед.
Вотан показа признаци на нетърпение.
— Овладей се, по дяволите! Поне веднъж бъди мъж. Какво се е случило. Карахте ли се?
— Защо мислиш така?
— Защото вече съм свикнал с вашите кавги. Хайде, отговаряй!
— Да, тя… тя излезе снощи.
— Към колко часа?
— Вече не знам. Малко преди единайсет. Най-напред помислих, че е отишла с вас в механата. Но тя не се прибра — потрети той, сякаш не можеше да изгони тази натрапчива мисъл от ума си.
— Затова ли, когато се върнахме, ни попита дали не е с нас?
— Да.
— Колко беше часът? — намеси се Дюлак, който още не беше казал дума, а се задоволяваше да слуша и да наблюдава.
— Както обикновено, минаваше два — отговори бащата Грюн. — Едвиж беше изморена. Прибрахме се заедно с дъщеря ми. В момента, когато се готвех да отворя вратата на апартамента си, Дьони се надвеси над стълбищния парапет и ни попита дали Диана не е с нас.
— Това не ви ли изненада в подобен час?
— Никак. Знаете, че Диана е разпоредителка в „Лорелай“. Почивният й ден е точно четвъртък. Но дори тогава тя рядко си ляга рано. Често ходи при приятелки, бъбрят, пушат, пият и й се случва да закъснее много. Но никога повече от три часа сутринта.
— Излезе сърдита — промърмори ядно Дьони.
— Очевидно. Отдавна трябваше да се ожениш за нея, колко пъти съм ти го казвал. След сватбата малките свади нямат такова значение.
— Много съм млад, за да се женя.
— И ето! — заключи бащата с фаталистичен жест. — Това продължава вече четири години, откак срещна това момиче. Обича я, живее с нея, но не иска да узакони връзката си. „Много съм млад!“ Глупак! И нека ти кажа, приятелю, че когато човек е толкова принципен по отношение на морала като теб, първото нещо е сам да даде пример. Или пък да се въздържа да съди поведението на баща си. Вече изгубих сметката на ехидните подмятания на този господин за възрастта на съпругата ми — добави Грюн, като се обърна към инспектора. — Но аз се ожених за Едвиж!