Вълчи капан
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Хаджикосев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчи капан». Краткое содержание книги:
— Какво вярно има в тая лъжа за автострадата? — попита тя любезно („хич не си поплюва“ — рекох си).
Момчето застина, както беше захапало филията. Тримата закусвахме, след като баща ми беше заминал. Бяхме настанили ранения в едно кресло, а болният му крак беше изтегнат на една табуретка.
— Що за въпрос! — възпротиви се той, вдигайки вежди. После се изкиска и отхапа невъзмутимо от порязаницата.
— Това не е отговор — рече леля.
— А вие как бихте отговорили? — каза той без сръдня. — Иска ми се нищо да не съм чул. В какво ме подозирате?
— А, само че искате да оправдаете… — тя замлъкна.
— Какво? — попита той.
— Това вмъкване у нас.
— Бих могъл да ви разбера, ако бях прекрачил някаква ограда. Но нищо не известяваше влизането в частна собственост.
— Ами табелките. Вие сте ги видели.
— Горските слагат същите, за да прогонят бракониерите.
— Е, да, горските…
— … пък не слагат капани. Това е незаконно и опасно. Ето доказателството.
— Има много лисици, които ни душат кокошките — отвърна живо леля ми.
— Такава ли била работата? — удиви се той.
— Каква работа?
— Загдето слагате капаните?
— Ами че каква друга? — каза леля.
— Това ви и питам — отвърна той и като отпиваше на малки глътки от какаото, я гледаше втренчено.
Макар че трябваше да се чувствувам на страната на семейството, не можех да не му се възхищавам как успяваше да преобърне ролите, без привидно да оказва натиск.
— Залогът е неравностоен — продължи той. — Ако ловците не ме бяха открили… Има смъртна опасност, и може и други като мене, деца, да речем, да се заклещят. И десет хиляди пилета не оправдават този риск.
Това беше вярно и по гърба ми полазиха мравки. Винаги се бях примирявала с тия капани волю-неволю. От уважение към баща си. Наскърбяваше ме, че трябваше да се признае грешката му. Този превързан крак, прострян върху табуретката, ме караше да потръпвам: ами ако никой не беше минал покрай ранения?
— И все пак е странно — промълви леля.
— Кое? — попита той.
— Ами че тези табелки наистина разкандърдисват бракониерите, че никой не се осмелява да влезе, че ако някой иска да мине, си има пътека. Вие сте го направили нарочно…
— Аз идвах по пътеката. Тя върви по посока изток-запад, а аз търсех юг. — Изведнъж, но без рязко движение, той остави лъжицата, скръсти ръце и се наведе напред.
— Е, хайде, изплюйте камъчето — изсмя се той. — Какво искате да узнаете?
— Ами… нищо.
— Хайде, хайде. Вие ме подозирате, че съм много любопитен, нали така?
— Вие си го казахте — пошегува се на свой ред леля Жо.
— Но това не е престъпление…
— Най-малкото е неделикатност.
— … и при това ще имам оправдание — толкова са ми говорили за едно хубаво момиче — уточни той, като ме гледаше, и аз поруменях.
— Кои са ви говорили? — попита леля.
— Хората. И не са ме излъгали. Госпожицата е много хубава.
Щях да почервенея още повече, ако не си бях казала: „Че това обяснение ли е? Автострада или не, ами ако присъствието му в нашата гора не е било случайно?“. Не можех да повярвам, разбира се, че причината съм аз. А кой тогава? Каква цел преследваше той? Какви бяха предчувствията на баща ми? И от какво да се боиш при такова лице — повече откровено, отколкото меланхолично? Очите му бяха спокойно вперени в мене. В изражението им нямаше нищо двусмислено. Не можах да се въздържа да не пресрещна погледа им.
И тогава с мене се случи нещо особено, което си обясних едва много по-късно. Като се кръстосаха погледите ни, внезапно ми се стори, че се съглеждам в зениците му като в огледало — за миг повярвах, по някаква странна илюзия, че вместо неговото, виждам своето собствено лице — издължено, разкривено — после веднага видението изчезна напълно. Но то ме смути и разтревожи. Какво ми ставаше? Така да се оприлича на него. Дали това не беше знак за раждащо се чувство? Трябваше да реагирам.
Някак странно чух, че и леля ми го пита бавно, сякаш заинтригувана:
— Но кой сте вие…?
Той разпери ръце: „Не съм ли се представил?“ А сетне, покланяйки се до кръста: „Жюлиен Дюран — повтори той, — инженер от…“
— Исках да кажа — от какво семейство сте? Откъде идвате?