Вълчи капан

— Да, да го убия като куче. Да отмъстя за двете му жертви и за още колко други. Имаше късмет, че ти беше там…

— Ами сега? — Студ ме пронизваше чак до костите. — Не отивай там — рекох трескаво. — Той разбра. Предупреден е. Ще затвори вратата с четирите ключалки, ще сложи лоста и ще дебне през шпионката. Има снайпер, който винаги е зареден.

— А — каза той усмихнат, — стига да искам, знам как да се захвана с тая работа. Само че… — и вместо да продължи, той попита: — Баща ти те обича, нали?

— Сигурно, по някакъв свой начин — разсеян или страстен, в зависимост от дните. Но, общо взето, да, мисля, че ме обичаше.

— А ти?

Нещо така ми тежеше в гърдите, че трябваше да направя усилие, за да поема въздух.

— Казах ти, че аз също.

— Е, тогава…

— До тази сутрин — уточних мрачно. — Докато го видях как се моли. Сега всичко е свършено.

— Не го ли обичаш вече?

— Не. — И поклатих глава отрицателно. — Не — повторих по-високо. — Не го мразя, а нещо още по-лошо. Аз го… — Търсех безуспешно думата, с която да изразя това ново чувство. Презрение беше все още слаба дума. Отвращение? Ужас? Имаше нещо такова, но не посмях да произнеса думата.

— Слушай — подзе той.

— Зная какво ще кажеш.

— Не съжаляваш ли? — настоя той неспокоен. — Наистина ли не съжаляваш?

— Наистина не. Никога няма да се върна там. Никога.

Лицето му се проясни. Стори ми се дори почти щастлив в меланхолията си.

— Това си бях пожелал, на това се надявах — продължи той тихо. — Има по-висша присъда за човека от смъртта: едно дете, което избягва и го осъжда.