Убиецът в зелената гора
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убиецът в зелената гора». Краткое содержание книги:
Сър Хю Корбет, пазител на тайния кралски печат, е натоварен със задачата да разбере какви са плановете на френския крал за предстоящото нахлуване във Фландрия. Фламандските съюзници на Едуард отчаяно се нуждаят от тези сведения. Когато документът най-сетне стига до Англия с цената на много пролята кръв, се оказва, че сведенията са кодирани с неразгадаем шифър.
Едуард Първи е преследван и от други неприятности — прочутият разбойник Робин от Локсли, получил прошка благодарение на кралската милост, като че ли отново се е върнал в гората Шърууд, но този път по-ожесточен и безмилостен. След кървавата разправа с кралските бирници и загадъчната смърт на нотингамския шериф кралят възлага на Хю Корбет да разбере кой се крие зад тези злодеяния.
Още с пристигането си в Нотингам Хю Корбет и двамата му помощници се натъкват на нови загадки — защо на тринайстия ден от всеки месец три огнени стрели прелитат над стария замък? Кой е предателят зад стените на замъка? А и тайните агенти на френския крал са по петите на Корбет, за да го убият, преди да разгадае шифъра.
— Имаме гости за пиршеството! — извика някой. После пристъпи и доближи мръсното си лице до Уилоуби.
— Имаме си тлъст елен! — промърмори разбойникът. — От кралските. — И той посочи към мястото, където няколко души кормеха тлъст мъжкар и го подготвяха за печене.
Сега приближи водачът на разбойниците.
— Пиршеството е в твоя чест, мастър бирнико.
— Няма да ям с вас — отвърна Уилоуби. Стрелците веднага опънаха лъковете си.
— Нямаш избор — подразни го водачът им.
— Как се казваш? — попита Уилоуби.
— Стига, сър, ти знаеш и името, и титлата ми. Аз съм Робин Худ, Робин от зелената гора, страшният разбойник и майстор стрелец.
— Ти си долен убиец! — отвърна Уилоуби. — И мръсен лъжец. Кралят те помилва веднъж, но когато отново те залови, ще увиснеш на въжето.
Водачът на разбойниците стисна китката му и бирникът примигна, когато очите зад маската се впиха в него с изпепеляваща омраза.
— Това е моят дворец — продължи разбойникът. — Това е моята църква. Аз съм кралят на зелената гора и ти, мастър бирнико, си мой слуга. Ще трябва да се научиш да ми отдаваш подобаващото уважение. Хванете го!
Трима от подчинените му скочиха и преди Уилоуби да успее да помръдне, опънаха дланта му върху един пън и разтвориха пръстите. Тананикайки си, водачът им извади камата си и сръчно отсече върховете им. Уилоуби изкрещя от болка й падна на тревата. От ръката му шурна кръв, изпъстряйки дрехата му с яркочервени петна.
После водачът се отдалечи и се върна с малка купа с катран. Отново стиснаха ръката на Уилоуби, а мъжът, нарекъл се Робин Худ, се постара да я потопи в катрана.
Уилоуби не можеше да понесе повече болка. Изкрещя отново, затвори очи и припадна. Когато се свести, непоносимото страдание беше преминало в постоянна болка. Притиснал осакатената ръка към гърдите си, бирникът огледа поляната. Сандъците, донесени от каруците, бяха изпразнени и хвърлени в буйния огън. Конете бяха изчезнали. Оръжията на охраната бяха струпани под едно дърво, а бившите им притежатели седяха пребледнели и уплашени близо до огъня. Всяко желание да се съпротивляват беше изчезнало; изглеждаха ужасени от хладнокръвната жестокост, на която бяха станали свидетели.
Водачът на разбойниците се приближи и приклекна пред Уилоуби. Пъхна парче печено еленово месо в здравата му ръка и остави чаша гъсто червено вино до него. Уилоуби отмести поглед. Месото, което се печеше на огъня, издаваше апетитна миризма и въпреки болката, той осъзна, че не е ял от предишната вечер.
— Съжалявам — прошепна Робин Худ, без да сваля маската от лицето си, — но нямах избор. Огледай се, бирнико. Това са сурови мъже, главорези. Ако оставя на тях, биха избили всички ви. Те ви мразят, въпреки че сте кралски служители и смятат, че парите от онези сандъци са по право техни. Сега ела при огъня и се дръж прилично.
Той изправи на крака примирения Уилоуби и го бутна към средата на поляната, а после му разчисти място до огъня. Бирникът гледаше как разбойниците си режат огромни парчета от печеното, без да се пазят от пламъците. После натъпкваха месото в устата си и дъвчеха, а сокът му се стичаше по брадите им. Въпреки болката, Уилоуби също започна да се храни и от време на време отпиваше от чашата с вино. Чудеше се дали възнамеряват да го убият. Щеше ли някой от пленниците да оцелее? До него главатарят се хранеше мълчаливо.
Най-много говореше един едър мъж, когото останалите наричаха Малкия Джон. Очевидно той беше помощник на водача и не бе участвал в нападението. Гигантът също носеше маска, както и жената, седнала от дясната му страна. Тя беше облечена в зелена рокля, която стигаше до кончовете на ездитните й ботуши, а корсажът подчертаваше пищните й гърди. Очевидно присъствието на толкова много мъже не я притеснява, забеляза Уилоуби. Около тях разбойниците бъбреха и се шегуваха, неколцина запяха. Очите на бирника натежаха, болката в ръката му се усили. За да я притъпи, той отпи голяма глътка вино. Най-после сънят го надви и въпреки подигравателните подвиквалия на разбойниците, той се изтегна върху тревата, без да се интересува какво ще стане По-нататък.
Събуди се на сутринта, премръзнал и мокър от росата, с пулсираща от болка ръка. От огъня бяха останали само тлеещи въглени, покрити с пепел. Той се огледа, но поляната беше пуста. Изправи се и отиде до пещерите. Видя набързо направени постели от папрат и клонки. Отново се озърна, стенейки от засилващата се болка.