Слава Богу, на всички кораби се използва лесна за проумяване система за номериране. Каюта първа класа С 109 беше точно там, където очаквах да я открия — на палуба С, в предната й част откъм десния борд, между каюти С 107 и С 111. Натиснах дръжката, но вратата се оказа заключена. Явно господин Греъм се бе вслушвал в предупрежденията на домакин-касиера за предпазливостта, особено когато корабът е спрял в поредното пристанище.
Казах си мрачно, че ключът трябва да е из джобовете по панталона на Греъм. Но къде ли беше самият той? Дали ей сега щеше да ме завари как се мотая пред вратата на неговата каюта? Или точно в този миг се опитваше да отвори вратата на моята?
Винаги има нищожна вероятност, че ключ може да пасне и на брава, за която не е направен. В джоба ми беше ключът от моята каюта на „Конге Кнут“. Опитах с него.
Е, струваше си, макар и да не ми провървя. Стоях и се чудех дали не е по-добре да припадна от отчаяние, когато чух приятен глас зад гърба си:
Млада хубава жена в униформа на прислужница… тоест на камериерка. Дойде при мен, избра един от резервните ключове, окачени във връзка на колана й, и ми отвори. През това време бърбореше:
— Маргрете ме помоли да ви чакам. Каза, че сте си оставил ключа на бюрото в каютата. Не го взела, но заръча да внимавам и когато се появите, да ви отключа.
— Много мило, госпожице…
— Аз съм Астрид. Грижа се за същите каюти като Маргрете, само че по левия борд на тази палуба. Често си услужваме. — Тя ми отвори вратата. — Желаете ли още нещо, господине?
Благодарих й и момичето отмина по палубата. Заключих, сложих резето, рухнах в близкото кресло и най-после си позволих да се разтреперя.
След десетина минути станах, отидох в банята и си измих лицето и очите със студена вода. Нито реших някой от проблемите си, нито дори намерих душевен покой, но поне нервите ми не плющяха като флаг на силен вятър. Сдържах се с цялата сила на волята си, откакто започнах да подозирам, че нещо страшно се е объркало, откакто… Всъщност откога? От момента на онова пълно вцепенение в огнения трап ли? Или стана по-късно? Е, поне със сигурност стана, щом се уверих с очите си, че един кораб с водоизместимост двадесет хиляди тона се пъчи на мястото на съвсем друг.
Моят баща понякога ми казваше: „Алекс, не е грешно да почувстваш страх, стига да не му дадеш воля, докато опасността отмине. Не е толкова зле и да си изтървеш нервите, но после, и насаме. Нито пък сълзите те лишават от мъжество — в банята и със заключена врата. Най-важната разлика между страхливеца и храбреца е в усета за подходящия момент.“
Не мога да кажа, че като мъж се равнявам с баща си, но поне се стремя да следвам съветите му. Научите ли се да не подскачате от уплаха, ако до вас гръмне детска бомбичка — или от всяка друга изненада — значи имате сериозен шанс да се държите достойно, докато това е необходимо.
Е, за мен неприятностите не бяха свършили, но поне ми олекна от това пречистващо треперене. Вече бях в състояние да разсъждавам трезво за положението си.
Ето какви бяха предположенията ми:
а) нещо странно се е случило със света около мен, или пък,
б) нещо още по-нелепо става в ума на Алекс Хергеншаймър. Значи се налага да бъде затворен на сигурно място и да си получи съответните лекарства.
Не ми хрумна трета възможност. Тези двете май покриваха всички мислими обяснения. Не беше необходимо да се занимавам сериозно с втората хипотеза. Започнат ли да ми се привиждат розови слонове, околните щяха да забележат съвсем скоро и да приготвят усмирителната риза и добре тапицираната болнична стая.
Приех, че съм с всичкия си (поне донякъде; не е зле да си малко луд, за да понасяш живота). Но щом аз съм добре, трябва светът да е тръгнал съвсем накриво. Я да огледам с какво разполагам.
Ето го портфейла. Не беше моят. Почти всички подобни изделия си приличат и този беше досущ като моя. Само че поносите ли това кожено вместилище няколко години, започвате да го различавате на секундата. Все пак не се престраших да обясня това на един дребен служител от екипажа, който настояваше да вижда в мен „господин Греъм“.
Реших да отворя портфейла на Греъм.
Няколкостотин франка. По-късно щях да ги преброя точно.
