Маската на Атрей
- Автор: Хартли Эндрю Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Маската на Атрей». Краткое содержание книги:
— Да? — рязко каза тя, готова да го залее с хапливата си ирония.
— Дебора?
Не беше Ричард.
— Здравей, мамо — отговори тя и сърцето й се сви. Обичаше майка си, но понякога…
— Бяхме излезли със семейство Лоустайн — каза майка й, сякаш Дебора я бе попитала. Не бяха се чували от две седмици. — Помниш ли ги? — Тя произнасяше думите отчетливо, като че дъщеря й беше глуха. — От Кеймбридж? Все едно, сега те живеят в Лонг Айланд, но бяха на гости в града. Отидохме да вечеряме и едва не припаднах като се върнах вкъщи и разбрах, че имам съобщение от най-голямото си момиче. Първото от един месец.
— Е, не чак от месец.
— Горе-долу толкова.
— Съжалявам, мамо. — Дебора усети, че главата започва да я боли. Не беше в състояние да спре болката, така както не беше в състояние да направи нищо за майка си. Не трябваше да й се обажда. Беше го направила импулсивно, от желание да сподели с някого триумфа на вечерта, но сега, само час по-късно, идеята й се стори нелепа.
Майка й беше медицинска сестра и работеше на половин ден. Обичаше да казва, че най-голямото постижение в живота й е бракът й с бащата на Дебора — доктор по вътрешни болести. Тя напусна работата си веднага щом забременя с Дебора, и отново се върна по-късно, тъй като се наложи да плаща сметките след смъртта на съпруга си. Пред възмутените пубертетски очи на Дебора майка й почти две години отчаяно напускаше и постъпваше в болницата, сякаш беше публично оскърбена от съдбата, същинска кралица на красотата, чиято корона е отнета заради процедурна грешка. Дебора обожаваше баща си въпреки — или може би именно заради честите му отсъствия от дома им — и ненавиждаше последвалите професионални опити на майката да смае дъщеря си. Както и откровения й ужас, когато върлинестата, грубовата и недодялана като момче Дебора на петнадесет години стана висока метър и осемдесет и продължи да расте.
— Е, каква е голямата новина, Деби? Обадих се веднага щом чух съобщението ти. Гласът ти звучеше така, сякаш имаш да ми казваш новина.
Никой друг не я наричаше Деби. Това беше един от натрапчивите начини, по които майка й продължаваше погрешно да тълкува индивидуалността на дъщеря си.
— Става дума за работата — отвърна Дебора и примирително затвори очи. — Денят беше успешен.
— Това е чудесно, скъпа — каза майка й, като си пое дъх след едва доловима пауза. — И какво друго при теб? Сутринта говорих с Рейчъл, но ти не си се обаждала и на нея.
Рейчъл, добрата дъщеря, с фигура на гимнастичка, която като вечен подарък за майка си живее със съпруга си и детето си само на три преки от родната къща в Бруклин…
— Не, скоро не съм говорила с Рейчъл. Работата върви добре.
— Работиш прекалено много. Също като баща си. Но него поне го виждах.
— Винаги си добре дошла.
— Там?
— Не съм в Калкута. Живея само на два часа път със самолет.
— Как си го запомнила? — язвително подхвърли майка й.
— Много смешно, мамо.
— А нещо ново, освен работата? Да не си се омъжила тайно?
Това беше от онези добронамерени шеги, най-големият талант на майка й, който убиваше всичко у Дебора. Тя можеше да те прониже в сърцето с една-единствена забележка, сякаш нанизваше на шиш парчета агнешко. В случая небрежно подхвърлената, лековата забележка казваше следното:
1. Работиш прекалено много и, честно казано, усилията ти не си заслужават.
2. В живота ти няма мъж. Както винаги.
3. Идеално умееш да криеш тайни от семейството си.
4. Да сключиш брак далеч от нас би било типично за теб. В края на краищата, когато отиде в онзи невернически Содом, ти ни изостави, изостави родния си град, културното си наследство и всичко, което ни е скъпо.
От смъртта на татко се навършват двадесет години, мамо — тъжно помисли Дебора.
— Не, мамо — успя да се усмихне тя, — в момента в живота ми няма нищо ново.
Дебора все още обмисляше някои полушеговити-полуязвителни забележки, които можеше да отправи, когато телефонът отново иззвъня.