Внимавай в картинката
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Внимавай в картинката». Краткое содержание книги:
— А вие кой сте?
— Девлин Фицуилям.
Което не й говореше абсолютно нищо.
— И сте тук, защото…?
— Живея тук.
Тя се ококори.
— Аз съм собственикът на къщата — додаде той услужливо. — Тази, в която нахлухте. Същата онази с хоунсдейлската ваза и лъва с вече счупените зъби.
— Вие сте собственик на Уолдемър Хауз? — Тя се опитваше да разбере неразбираемото. — Ами другият човек…? Онзи, на когото е била преди?
— Брадли Бенджамин? За него ли питате? — Девлин отново вдигна китката й. Свали черната й ръкавица. Целуна… О, боже. Целуна връхчетата на пръстите й. — Кой по-точно Брадли Бенджамин? Трети или Четвърти?
— Аз… ъъъ… не знам. — Тя не беше подготвена за този разговор. Беше планирала да влезе, да вземе картината и да си тръгне, без да говори с мъж, чиито безмилостни очи изискваха истината, а устните му сами продължаваха диалога.
— Брадли Бенджамин Трети ми продаде къщата — обясни Девлин. — Брадли Бенджамин Четири — наричам го Четири, което му е безкрайно неприятно — обича да се отбива и да се оплаква.
— О! — Баба й се беше заблудила. Много се беше заблудила. Брадли Бенджамин беше продал къщата. И този непознат се е нанесъл тук. Картината не беше на мястото си.
А Медоу беше здравата, ама здравата загазила.
— Вие коя си въобразявате, че сте, та да нахлувате така тук?
— Аз съм… Медоу. — Не Натали Зарвас. Това беше творческият й псевдоним и ако той го научеше, тя нямаше шанс да се измъкне от тази каша. — Аз не… Не мога… — Колко ли тъпо звучеше? Все пак трябваше да обмисли вероятността да бъде хваната. Да се подготви за подобен обрат.
Но баба й беше толкова сигурна… а сега някакъв тип със студени очи и топли устни целуваше пръстите й и я разпитваше, и скоро тя като нищо щеше да се окаже на път към затвора. И как щеше да обясни това на родителите си, които живееха в покрайнините на малкото градче Блайт в щата Вашингтон, и си мислеха, че е на семинар по стъклодувство в Атланта?
— Не си спомняте, така ли? — Девлин целуна китката й.
Приятно. Много приятно.
Устните му, не въпросите.
— Точно така. Не си спомням. Защото аз… аз… имам амнезия! — Браво, Медоу! Откъде го измисли?!
Наблизо удари мълния. Проехтя гръм.
Медоу подскочи. Сякаш самият Господ я нарече лъжкиня.
А устата на Девлин се изкриви. Той не й повярва.
Тя прибързано добави:
— Не помня какво съм правила тук. Сигурно съм изпаднала в някакво умопомрачение. — Една нескопосана лъжа, защото какво беше най-лошото, което можеше да се случи? Полицията щеше да я изпрати в психиатрия за няколко дни за освидетелстване; после щяха да я освободят и тя да опита отново.
Или може би Всевишният щеше да изпрати мълния, която да я изпепели.
— Когато не ме позна веднага, се изплаших. — Девлин я гледаше в очите с такова чувство, че тя не се осмели да примигне. — Скъпа, как успя да намериш пътя обратно?
— А? — Обхвана я лошо предчувствие.
Той нежно я взе в ръцете си.
— Знам, че не си спомняш, но ти си моя съпруга.
Две
— Побъркан ли си? Ние не сме женени! — Някой крещеше и от шума главата на Медоу започна да пулсира от болка. Защото тя осъзна, че крясъците идваха от собствената й уста.
— Бедничката ми тя. Нищо не си спомняш, но ние с теб се венчахме преди осем месеца.
Падна мълния. Осветлението примигна.
— Естествено! Заради това ме посрещна с отворени обятия!
— Ти ме изостави. В един от най-ужасните дни в живота ми ти изчезна, а аз не знаех какво ти се е случило. Бях се поболял от тревога, когато не щеш ли, изникваш на прага жива и здрава и се преструваш, че не ме познаваш. Аз… аз просто… — Той изигра добре ролята на задушаван от емоции мъж.
Само дето не се задушаваше от емоции; опитваше да измисли поредната лъжа. Тя беше сигурна в това — защото не го бе срещала никога досега. Никога. Иначе би го запомнила.
Всяка жена би го запомнила. Той имаше лицето на паднал ангел и красноречието на първия помощник на Сатаната. Светкавиците отвън танцуваха по суровите му черти като сценично осветление в ада.
— … ти просто какво? — настоя тя.
— Всички тези месеци на несигурност, на неведение дали си жива или мъртва. Искаше ми се да те разтърся. Но клетата ти ударена глава те спаси, а аз вече се съвзех и мога да те прегърна. Да те прегърна, както жадувам от толкова време.