Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
— Забравих да ти кажа — прекъсва мислите ми Люк, като ми подава няколко плика, — имаме писма от Англия.
Изправям се развълнувано и започвам да прехвърлям пликовете.
— „Вог“! — изписквам възторжено и изваждам моето специално списание, за което съм абонирана, от красивия му найлонов плик. — О, виж! На корицата си имат чанта „Ейнджъл“!
Зачаквам нетърпеливо реакцията, ала лицето на Люк остава безизразно. Сърцето ми изпърхва разочаровано. Как е възможно да не реагира?! Нали още миналия месец му четох онази статия за чантите „Ейнджъл“! При това му показвах и снимки, и всичко там!
Да, знам, че сме на меден месец, обаче понякога ми се ще Люк да беше момиче.
— Нали се сещаш? — опитвам се да разбудя спомените му аз. — Чантите „Ейнджъл“! Най-удивителните чанти с дълги дръжки от… от…
О, защо изобщо си правя труда да му обяснявам?! Погледът ми се свежда обратно върху снимката на корицата на списанието. Чантата е изработена от мека, кремава телешка кожа, върху предната й част има красив, ръчно изрисуван ангел, под който с диамантен прашец е изписано „Гейбриъл“. Има шест различни ангела и всички знаменитости се надпреварват да ги притежават. В „Хародс“ са ги продали много отдавна. А надписът, изписан по диагонал на корицата, гласи: „Свещен феномен!“
Дотолкова съм се отнесла, че почти не чувам гласа на Люк. Само го виждам как ми подава следващия плик. Доколкото чувам, ми казва:
— Узи!
— Какво?! — стряскам се не на шега.
— Казах, че има още едно писмо — повтаря търпеливо той. — От Сузи.
— От Сузи ли?!
Пускам „Вог“ и измъквам писмото от ръцете му. Сузи е моята най-добра приятелка в целия свят. Не знаете колко ми липсва!
Пликът е от плътна, кремава хартия, а от задната му страна има герб с мото, изписано на латински. Все забравям каква аристократка е моята Сузи. Картичката за Коледа, която ни изпрати, представляваше снимка на замъка на съпруга й Таркуин в Шотландия, а от вътрешната страна беше изписано с готически шрифт „Поздрави от имението Клийт-Стюарт“. (Само дето беше трудно четливо, защото едногодишният Ърни беше покрил всичко с червени и сини отпечатъци от пръсти.)
Разтварям плика с разтреперани пръсти и отвътре изпада твърда картичка.
— Ама това е покана! — изписквам щастливо. — За кръщенето на близнаците!
Вторачвам се в калиграфския надпис и усещам как вътре нещо ме пробожда. „Уилфрид и Клементайн Клийт-Стюарт“. Сузи си има още две бебета, а аз дори не съм ги виждала! Вече трябва да са към четиримесечни. Чудя се как ли изглеждат. Чудя се и как ли се справя Сузи. Толкова много неща се случиха в наше отсъствие!
Обръщам поканата отзад, за да прочета краткото допълнение лично от Сузи:
„Знам, че няма да ти е възможно да присъстваш, но реших, че все пак ще се радваш да получиш поканата. Надявам се, че продължавате да си прекарвате добре! Много целувки — Сузи. P. S. Ърни много хареса китайското костюмче, което му изпрати! Хиляди благодарности!“
— Събитието е само след две седмици — отбелязвам, като подавам поканата на Люк. — Колко жалко, че няма да можем да отидем!
— Така е — кимва той. — Много жалко!
Настъпва тишина. После Люк ме поглежда в очите и добавя:
— Имам предвид… че ти още не си готова да се върнем, нали?
— Не! — отсичам категорично. — Въобще не ми се мисли за връщане!
Засега са изминали само десет месеца от околосветското ни пътешествие, а плановете ни са поне за година. Освен това вече сме достатъчно надъхани с въодушевлението на пътешествениците. Превърнали сме се в странстващи номади, под чиито крака трева не расте. Вероятно никога повече няма да успеем да се върнем към нормалния начин на живот — като моряците, които не могат да живеят на сушата.
Връщам поканата обратно в плика и отпивам от сока си. Питам се как ли са мама и татко. В последно време и от тях нямам кой знае колко често вести. Чудя се как ли се е справил татко на турнира по голф.
А дали малкият Ърни вече не е проходил? Аз съм му кръстница, а още не съм го виждала да върви.
Както и да е. Няма значение. Иначе пък си прекарвам страхотно на това пътешествие.
— Трябва да решим в коя посока да продължим — отбелязва Люк, като се отпуска назад на лакти. — Имам предвид, след като завършим курса по йога, разбира се. Доколкото си спомням, говорихме за Малайзия, нали?
— Да — отговарям след кратка пауза. Не знам на какво се дължи — на прекалено голямата горещина или на нещо друго, но като че ли не успявам да се заредя с достатъчно ентусиазъм относно идеята за Малайзия.