Ключът на страшния съд
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #6
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-042-2
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
— Езически кръст — каза той.
— Намерихме същия и на острова, бележеше всяка врата.
— Но какво означава това?
Абатът докосна сребърния кръст на гърдите си.
— Точно както се боеше кралят. Змиите, които напълнили Ирландия и били прогонени от свети Патрик, са дошли до нашия бряг.
Мартин знаеше, че абатът няма предвид истинските змии от полето, а езическите жреци, които носели извити като змии тояги — друидите, водачите на старите келти. Свети Патрик покръстил езичниците или ги прогонил от Ирландия.
Но това бе станало преди шест столетия.
Мартин се обърна към вратата и се загледа в мъртвото село. Думите на Жерар отекнаха в главата му. „Момчето е умряло от глад с пълен стомах“.
Всичко това беше безсмислено.
— Това село трябва да бъде изгорено — промърмори абатът зад него. — И земята да се посипе със сол.
Мартин кимна, но тревогата в гърдите му растеше. Нима огънят наистина можеше да унищожи онова, което бе извършено тук? Не можеше да каже, но в едно беше сигурен.
Ужасът съвсем не беше свършил.
Настояще
8 октомври, 23:55
Ватикан
Отец Марко Джовани се скри в тъмната каменна гора.
Огромните мраморни колони поддържаха покрива на базиликата „Св. Петър“ и разделяха пода й на капели, гробници и ниши. Произведения на големи майстори изпълваха святото място — Микеланджеловата „Пиета“, балдахинът на Бернини, бронзовата статуя „Св. Петър на трон“.
Марко знаеше, че не е сам в каменната гора. Имаше и ловец, който го дебнеше, най-вероятно в дъното на храма.
Преди три часа беше получил вест от свой колега археолог и някогашен наставник от Григорианския университет в Рим, който също служеше на Църквата. Искаше да се срещнат тук в полунощ.
Това обаче се оказа капан.
Опрял гръб на колоната, Марко притискаше с длан лявата си страна, за да спре кървенето. Бяха го проболи до ребрата. Горещата течност се лееше между пръстите му. Лявата му ръка стискаше доказателството, от което се нуждаеше — стара кожена чантичка, малко по-голяма от портмоне.
Раздвижи се да надникне в централния кораб и кръвта потече по-силно и закапа по мраморния под. Не можеше да чака повече — рискуваше да изгуби твърде много сили. Помоли се наум, отблъсна се от колоната и се затича към папския олтар. Всяка тежка стъпка бе като ново пробождане отстрани. Марко не беше ранен от нож. Стрелата бе разсякла плътта му и се бе забила в съседната пейка. Къса дебела черна стрела. Стоманена стрела за арбалет. Беше я разгледал от скривалището си. В основата й светеше малък червен диод, приличаше на някакво огнено око в тъмното.
Нямаше представа как да постъпи, така че просто побягна, като се мъчеше да се привежда възможно повече. Знаеше, че най-вероятно ще умре, но тайната, която държеше, бе по-важна от живота му. Трябваше да издържи, докато стигне изхода, да намери някой от патрулиращите швейцарски гвардейци и да прати вест до Светия престол.
Тичаше, без да обръща внимание на болката и ужаса.
Папският олтар бе право пред него. Бронзовият балдахин, дело на Бернини, се крепеше на усуканите си колони. Марко мина от лявата му страна и се затича към трансепта. Видя масивния монумент на Александър VII и скритата под него врата.
Това бе изходът към площад „Св. Марта“.
Само да…
Ударът малко над пъпа сложи край на всичките му надежди. Той отстъпи крачка назад и погледна надолу. Не юмрук го беше улучил. От корема му стърчеше стоманена стрела с пластмасово оперение. Болката дойде миг по-късно, подобно на експлозия. Също като предишната, тази стрела също имаше светещо огнено око. Диодът се намираше в четвъртито гнездо в основата й.
Марко се запрепъва назад. Сенките край вратата се раздвижиха и разкриха фигура, облечена в пъстрата униформа на швейцарски гвардеец — несъмнена дегизировка. Убиецът свали арбалета и пристъпи от покритата врата, където бе дебнал в засада.
Марко отстъпи към олтара, за да побегне обратно през централния кораб. И тогава видя втората фигура в гвардейска униформа. Мъжът се наведе край пейката и измъкна забилата се в нея стрела.
Обхванат от ужас, заглушаващ болката в корема, Марко се обърна към десния трансепт, но и този изход беше препречен. От сенките на изповедалнята излезе трета фигура и вдигна арбалета си.