Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
— Щях да повикам някой да ми отключи — каза Джак.
Чу се тежко дрънчене на ключове.
— Е, това щях да бъда аз — обясни непознатият. — Щеше да се наложи аз да ви отключа. — Той избра един голям ключ от връзката и се обърна към Джак: — Последвайте ме!
Джак тръгна след непознатия. Извади незабелязано ножа и попита:
— Значи вие сте пазачът?
— Аз ли? Ами да, може да се каже — отвърна непознатият.
Вървяха към портата и, както бе убеден Джак, се отдалечаваха от бебето. Ключовете бяха у пазача. Нужен бе само един удар с нож в тъмнината и после можеше да търси детето цяла нощ, ако е необходимо.
Вдигна ножа.
— Ако изобщо имаше бебе — заговори непознатият без да се обръща, — нямаше да е в гробището. Сигурно сте се объркал. Не ми се вярва дете да дойде насам. По-скоро сте чул птица, видял сте котка или лисица. Обявиха това място за природен резерват преди трийсет години, когато беше последното погребение. Помислете добре и ми кажете сигурен ли сте, че видяхте дете?
Джак се замисли.
Непознатият отключи страничната врата.
— Била е лисица. Те издават необичайни шумове, понякога подобни на човешки плач. Идването ви в гробището е било напразно. Детето, което търсите, ви чака някъде, но не тук. — Пазачът остави тази мисъл да се повърти из главата на Джак и после отвори вратата със замах. — Приятно ми беше да се запознаем. Сигурен съм, че навън ще намерите всичко, което ви е необходимо.
Някойси Джак се спря пред вратата на гробището. Непознатият остана зад нея, отново я заключи и прибра ключа.
— Къде отивате? — попита Някойси Джак.
— Освен тази има и други врати — отвърна непознатият. — Колата ми е от другата страна на хълма. Не мислете за мен. Дори не е нужно да помните този разговор.
— Не — потвърди Някойси Джак, — не е нужно.
Но помнеше, че вървя по хълма, че онова, което сметна за дете, се оказа лисица, че услужлив пазач го съпроводи до улицата. Плъзна ножа в калъфа.
— Е, лека нощ — сбогува се Джак.
— Лека нощ и на вас — отвърна непознатият, когото Някойси Джак взе за пазач.
Някойси Джак се спусна по хълма, за да продължи търсенето на детето.
Скрит в сенките, непознатият гледаше след него, докато Джак се изгуби от погледа му. После се заизкачва в тъмното към равно място, току под върха на хълма, където се извисяваше величествен обелиск, а от земята се подаваше плоча в памет на Джосая Уортингтън — местен пивовар, политик и баронет. Преди почти триста години той бе купил старото гробище и земята край него и го бе дарил на града за вечни времена. Запазил си бе най-хубавото място на хълма — естествен амфитеатър с гледка към целия град и околностите — и се бе погрижил гробището да си остане такова. Обитателите му бяха благодарни за това, ала не чак толкова, колкото баронет Джосая Уортингтън смяташе, че трябва.
В гробището почиваха около десет хиляди души, но повечето спяха дълбоко или изобщо не се интересуваха от еженощните дела. Сега в амфитеатъра, под лунната светлина се бяха събрали по-малко от триста души.
Непознатият се приближи тихо също като мъглата, която ги обграждаше, спотаи се в сенките и мълчаливо загледа случващото се.
Говореше Джосая Уортингтън. Той каза:
— Скъпа госпожо, упорството ви е доста… доста… не виждате ли колко е нелепо това?
— Не — каза госпожа Оуенс. — Не виждам!
Тя седеше на земята с кръстосани крака, а живото дете спеше в скута й. Главата му лежеше на бледите й ръце.
— С ваше позволение, сър, госпожа Оуенс иска да каже — намеси се изправения до нея господин Оуенс, — че тя не вижда нещата по този начин. Тя смята, че изпълнява дълга си.
Господин Оуенс познаваше Джосая Уортингтън още от времето, когато и двамата бяха живи. Той бе правил някои от мебелите в имението на Уортингтън край Ингълшам и все още благоговееше пред баронета.
— Дълг!? — баронет Джосая Уортингтън тръсна глава, сякаш да отметне паднала паяжина. — Дългът ви, мадам, е към гробището, към общността на тези, които съставляват населението му от безплътни духове, привидения и прочее създания! Дългът ви е да върнете това същество възможно най-бързо в нормалния му дом, който очевидно не е тук!
— Майката повери момчето на мен — натърти госпожа Оуенс, сякаш това слагаше край на въпроса.
— Скъпа госпожо…
— Не съм ви скъпа госпожа! — тросна се госпожа Оуенс и се изправи. — Честно казано, дори не знам защо стоя тук и говоря с вас, стари празноглави глупаци, когато това малко юначе скоро ще се събуди гладно. А къде, бих искала да знам, да му намеря храна в това гробище?