Господарят на войната

Последната светлина на деня угасна в небето и над факлите запърхаха прилепи, а тълпата седна на плочите и всички впериха в очакване поглед към главната врата на двореца, която се намираше точно срещу портата на двора. От време на време някоя жена високо изстенваше. Деца проплакваха и майките им ги утешаваха. Четиримата копиеносци приклекнаха в ъглите на аркадата.

Всички чакахме. Стори ми се, че чакаме с часове, а мислите ми се рееха надалеч — мислех за Сийнуин и за мъртвата си дъщеря Даян. Изведнъж от вътрешността на двореца долетя страшен трясък като че ли някой бе ударил с копие огромен казан. Тълпата ахна, а някои от жените се изправиха и започнаха да се люшкат, осветени от факлите. Размахваха ръце във въздуха и призоваваха Боговете, но видения не се появиха, а вратите на двореца си останаха затворени. Аз докоснах желязната дръжка на Хюелбейн и мечът ми вдъхна увереност. Тълпата бе на ръба на истерията и това ми действаше на нервите, но още по-силно ме притесняваше самият факт, че тук се бяха събрали толкова хора, защото доколкото познавах Мерлин, той никога не се е нуждаел от публика, когато прави магиите си. Всъщност той презираше друидите, които събираха около себе си тълпи. „Всеки мошеник може да впечатли малоумници.“ — обичаше да казва Мерлин, а тази вечер като че ли самият той искаше да впечатли тълпа малоумници. Той изостри нервите на тълпата докрай. Хората стенеха и се клатеха и когато трясъкът на метал о метал се повтори, те се изправиха на крака и завикаха името на Мерлин.

Тогава вратата на двореца се отвори и тълпата постепенно замлъкна.

Няколко секунди зад вратата се виждаше само едно черно пространство, после от тъмнината излезе млад воин в пълно бойно снаряжение и застана на най-горното стъпало на аркадата.

В него нямаше нищо магическо, освен че беше красив. И това беше най-подходящата дума за него. В един свят на извити крайници, осакатени крака, обезобразени вратове, покрити с белези лица и опустошени души, този воин бе красив. Той беше висок, строен и златокос, а ведрото му лице можеше да се опише единствено като добро, дори нежно. Очите му бяха поразително сини. Не носеше шлем и косата му, дълга като на момиче, се спускаше зад раменете. Беше си сложил блестящ бял нагръдник, бели наколенници, а на кръста му висеше бяла ножница. Снаряжението му изглеждаше скъпо и аз недоумявах кой ли ще да е този воин. Мислех, че познавам повечето воини в Британия — поне тези, които можеха да си позволят доспехи като на младия мъж пред нас, но този младеж не познавах. Той се усмихна на тълпата, вдигна двете си ръце и направи знак на хората да коленичат.