Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Реч, Уили, искаме реч! — крещяха отвън.
— Боже мой! — обърна се Шефа към Док, който се беше хванал за едно от никелираните кранчета на бара и проследяваше с поглед всяка капка кока-кола, изчезваща в гърлото на Шефа. — Боже мой — повтори Шефа, — та аз не съм дошъл тук речи да държа. Дойдох да навестя стария.
— Реч, Уили, искаме реч! — крещяха на улицата.
Шефа остави чашата на мраморната плоча.
— Това е от нас — повтори пресипнало Док, изнемогнал от неудържимия си възторг.
— Благодаря, Док — каза Шефа. Той тръгна към вратата, но пак се обърна към Док: — Ти по-добре стой тук и гледай да продадеш повече аспирин. Иначе ще фалираш с тия черпни.
След това се промъкна през вратата, тълпата отстъпи и ние се изнизахме след него.
Господин Дъфи застигна Шефа и го попита дали смята да държи реч, но той дори не го и погледна. Продължи да крачи бавно и уверено по улицата, право през тълпата, сякаш тя не съществуваше. Пред него гората от червени продълговати лица с пламнали, напрегнати погледи се люшваше безшумно назад. Той пореше тълпата, а ние го следвахме по килватера — и тези, които пристигнахме с кадилака, и онези от втората кола. След нас тълпата се сключваше отново.
Шефа вървеше право напред с леко отпусната глава — като човек, който е излязъл да се поразходи сам и си мисли за нещо. Носеше шапката си в ръка и косата му падаше на челото. Знаех, че косата му е паднала на челото, защото го видях как един-два пъти тръсна глава като буен разюздан кон — винаги правеше така, когато се разхождаше сам и косата му падаше над очите.
Той прекоси улицата, мина право през зелената площ и се изкачи на стъпалата пред съда. Никой не го последва по стъпалата. На горната площадка той се обърна бавно към тълпата. И просто се загледа в нея, като попримигваше с големите си очи, сякаш току-що бе излязъл от тъмното преддверие на съда и се мъчеше да свикне със светлината. Стоеше и примигваше с паднала на челото коса и две тъмни потни петна под мишниците. После тръсна глава, очите му изведнъж се облещиха широко, въпреки че слънцето биеше право в лицето му, и в тях затрептя познатият пламък.
„Ето, пак започва“ — помислих си аз.
Винаги ставаше така: очите му изведнъж се облещват широко, като че вътре в него става нещо, и после в тях се появява този пламък. И тогава разбираш, че в него наистина става нещо и си казваш: ето, пак започва. Да, така ставаше винаги. Очите се облещват и пламват и ти усещаш някаква студенина под лъжичката, сякаш някой със студена ръка в студена гумена ръкавица е сграбчил нещо в мрака, който цари вътре в теб. Така става, когато се прибереш в къщи по късна доба и видиш под вратата да се жълтее крайчецът на телеграма: навеждаш се, вземаш я, но не смееш да я отвориш веднага. И докато стоиш в антрето с телеграмата в ръка, усещаш върху себе си нечий поглед, някакво огромно око, което отдалеч пронизва пространството и мрака, и през стени и къщи, през палтото ти, жилетката и кожата наднича в теб и вижда как си се сгушил вътре в самия себе си, в мрака, който цари в самия теб, като някакъв слузест, злощастен зародиш, от който не можеш се отърва. Окото знае какво съдържа телеграмата и чака да я отвориш, за да узнаеш и ти. Но слузестият злощастен зародиш — а това си ти, — скрит в мрака, който цари в теб, вдига тъжното си личице и слепите си очи, потръпва от студ вътре в теб и не иска да знае какво съдържа телеграмата. Той предпочита да лежи в мрака, да не знае и да се стопли от своето незнание. Целта на човека е знанието, но той не знае едно. Ще го спаси ли това знание, или ще го погуби. Той неизбежно ще загине, но няма да узнае какво го е погубило — дали знанието, което е овладял, или знанието, което му е липсвало и което би го спасило, ако беше го овладял. И ето, усещаш студенина под лъжичката и въпреки това отваряш телеграмата, не можеш да не я отвориш, защото крайната цел на човека е знанието.
Шефа стоеше неподвижно с облещени, пламнали очи, а тълпата не издаваше нито звук. Чуваше се само как някаква пощуряла и глупава юлска муха бръмчи непрестанно в листата на каталпите на площада. После и този звук замря и остана едничко очакването. Тогава Шефа пристъпи напред леко и безшумно.
— Нямам намерение да държа реч — подзе той и се усмихна. Но очите му бяха все тъй разширени и блестяха. — Не съм дошъл тук да ви държа речи. Дойдох да навестя стария и да видя дали в сушилнята е останало нещо за похапване. Ще му кажа: тате, къде са ти сушените суджуци, с които се хвалеше, къде ти е шунката, с която са хвалеше цяла зима, къде ти е…