Мъжът от съседния гроб
- Автор: Масетти Катарина
- Серия: Мъжът от съседния гроб #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Елена Радинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъжът от съседния гроб». Краткое содержание книги:
Смотанякът и Бежовата, или Бени и Скаридата — мъж и жена на зряла възраст, се срещат на гробището, където почиват непрежалими скъпи хора, и от една искряща лятна усмивка пламва буен огън, който изгаря слабините им. Но той е фермер, живее в къща със следи от размазани мухи по стените и мирише на тор и на обор, а тя библиотекарка, обитава апартамент, целият в бяло, обича книгите, класическата музика и изящните изкуства и ухае на изтънчен парфюм. Две вселени, чиято пресечна точка е единствено зовът на сърцето и неумолимият повик на плътта. Ще успее ли гръмкото тиктакане на биологичния часовник да заглуши тътена на културната бездна? Всеки от двамата герои споделя своята гледна точка за случващото се с техните тела и души отвъд социалните условности, с тънък хумор и самоирония, които превръщат и най-нелепото в нормално и естествено.
— Мамо! Намокрих надписа на дядо! Сега той много ще ми се разсърди, нали?
Усетих как крайчетата на устните ми заиграха нагоре и хвърлих бегъл поглед към Горския собственик. В този миг и той ме погледна.
И също се усмихваше. И…
Няма как да опиша тази усмивка, без да попадна в захаросания свят от текстовете на дене групите.
В усмивката му имаше слънце и диви ягоди, и песни на птички, и искряща вода. И беше насочена към мен, пълна с доверие и гордост, като на дете, поднасящо подарък, който само е опаковало. Аз все още бях усмихната до уши. И тогава между нас прехвърча електрическа дъга. И днес мога да се закълна, че това наистина се случи. Синя, точно като тази, която учителят ми по физика правеше с някакъв специален уред. Минаха три часа, или може би три секунди.
След това и двамата едновременно обърнахме глави право напред, като запрегнати в един и същи впряг. Слънцето се скри зад облак, а аз просто седях със затворени очи и си представях усмивката му на забавен кадър.
Ако най-добрата ми приятелка Мерта, или може би е по-удачно да кажа единствената ми приятелка Мерта, ми беше разказала за усмивка като тази, която току-що си бяхме разменили с Горския собственик, щях да го отдам на нейната способност винаги да превръща реалността в нещо по-голямо и по-хубаво.
Завиждам й за това. Ако питате мен, бебетата се усмихват, защото имат газове, падащата звезда не е нищо повече от падащ телевизионен спътник, песните на птиците са пълни със заплахи срещу натрапници, а пък Исус вероятно никога не е съществувал, най-малкото не когато и където му се приписва.
„Любовта“ е родовата нужда от генетично разнообразие, иначе жените щяха да се размножават чрез делене.
Разбира се, не отричам, че между мъжете и жените пламват силни чувства. Яйцеклетката там вътре се вълнува и просто иска да бъде оплодена от подходяща сперма. Цялата машина се задейства в момента, в който такава се появи наблизо.
Но изобщо не бях подготвена, че резервоарът със сперма ще се усмихва така. Яйцеклетките ми заподскачаха във всички посоки, давайки ми ясни сигнали: „Насам! Насам!“.
Исках да им извикам: „На място!“.
Отместих поглед от Горския собственик и скришом погледнах към ръката му върху пейката. Играеше си с ключодържател на Волво с трите си пръста.
На мястото на безименния и малкия пръст имаше само гладки кокалчета. Ръцете му бяха захабени от пръст и може би бензин, а вените в горната им част бяха издути. Прииска ми се да вдишам аромата на ръцете му и да погаля празните кокалчета с устни.
Боже, трябва да се махам оттук! Това ли се случва на една зряла жена, която живее известно време без мъж?
Така че скочих, грабнах чантата си с премръзнали ръце и се втурнах право към изхода, през камъни и храсти.
4
Изоставам със счетоводството. Имам чувството, че всичко е на път да отиде по дяволите. Сигурно затова и не се решавам да се захвана със сметките. Сякаш се страхувам, че купчината документи, която прелива от старото бюро на татко, ще избухне всеки момент. Може би вътре в нея, като бомбичка с часовников механизъм, тиктака едно малко писъмце от банката, в което ми съобщават, че съм на червено. Вече не смея да вдигам телефона в работно време, защото може да са те.
Никога не ме е бивало в тези неща. Това беше територията на майка. Сядаше на бюрото и си мърмореше и от време на време се обръщаше към мен, поглеждаше ме над рамките на очилата си и ми задаваше въпроси, на които знаех отговора: „Имаме ли достатъчно семена? Плати ли на ветеринарката?“
За всичко останало се грижеше сама. И беше достатъчно да й кажа колко пари ми трябват, никога не ме питаше за какво са ми, нито дори и онзи път, когато си бях наумил да купя дебела златна гривна на Анете, с която ходих известно време. Тя постоянно повтаряше колко обича украшения. Това е и основното, с което съм я запомнил.
Преди да умре, майка казваше, че трябва да оставя Службата по управление на стопанството да се погрижи за всичко. Лежеше на смъртния си одър и мислеше за мен, въпреки че беше на системи. Заради системите непрекъснато имаше нужда от подлога и това ужасно я притесняваше. Когато сестрата влизаше с подлогата, винаги решавах, че трябва да изляза да пуша. И не ми даваше сърце да кажа на майка, че навярно нямаше да мога да разчитам на Службата по управление на стопанството, тъй като помощите за млякото намаляваха с всеки изминал месец.