Императрицата на седемте хълма
- Автор: Куин Кейт, Куинн Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28--1338-5
- Переводчик: Емилия Ничева Карастойчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Императрицата на седемте хълма». Краткое содержание книги:
Мощната, просперираща и разрастваща се Римска империя достига своя зенит при управлението на император Траян – всеобщ любимец на народа. Но нито той, нито неговото управление могат да бъдат вечни...
Нетърпеливият и амбициозен Викс е бивш гладиатор, който се завръща в Рим, за да трупа богатство. Колебливата и свободолюбива Сабина е дъщеря на един от сенаторите, която жадува за приключения. Те са едновременно любовници и врагове, но това, което най-силно ги свързва е привързаността им към Траян. Безскрупулно амбициозната императрица Помпея Плотина има свои планове за съдбата на Сабина. А нейното протеже и смъртен враг на Викс – Адриан – вярва фанатично в пророчество, според което той трябва да е следващият владетел на великата Римска империя.
Когато Траян умира, съдбите на героите се преплитат в безмилостна вихрушка от желания и манипулации, която не само ще бележи техните съдби, но и тази на цялата Римска империя...
– Казала си им, че те целунах?
Пристъпи към нея. В ъгълчетата на устните му заигра усмивка.
– По-точно аз те целунах. – Сабина взе свитъка и седна на мраморната пейка. – Какво ще правиш, ако се откажеш от легионите?
– Едно е сигурно – няма да стана гладиатор. – Облегна се на колоната, скръсти ръце и я погледна втренчено. – Вече си омъжена, предполагам.
– Всемогъщи богове! Не!
На седемнайсетия ѝ рожден ден миналата година баща ѝ подари перлена огърлица и ѝ обеща да си избере сама съпруг. В рамките на разумното, разбира се. За Сабина обещанието беше много по-ценно от перлите.
– Мислех, че бебето е твое.
– Не, това е малкият Лин. Той и Фаустина са на Калпурния – втората ми майка.
При тези думи Сабина насочи вниманието си към книгата, готова да се наслади на последните стихове, когато Одисей се разправя с ухажорите на съпругата си. Прииска ѝ се Омир да е описал по-подробно как е живяла Пенелопа в отсъствието на мъжа си. Ала огромните стъпала в сандали не помръднаха и Сабина вдигна отново очи към червенокосия посетител, който изглеждаше съвсем не на място в тихия атриум, засенчен от лозници. Леката усмивка на Викс разцъфна в нещо ведро и лукаво и тя се засмя.
– Нека Фортуна те закриля, Версенжеторикс.
– Сам кова съдбата си – отвърна самодоволно той.
– Така ли? Хубав похват, ако го владееш.
Тя взе свитъка, намери докъде е стигнала и се отдалечи, вглъбена в четивото. Не се налагаше да поглежда през рамо, за да разбере, че Викс я изпраща с поглед.
ВИКС
Гостилницата, където ме изпрати сенатор Норман, не беше лоша. Ханджията не остана доволен, че трябва да ме настани безплатно за цяла седмица, но изсумтя при вида на сенаторския печат.
– Добре ще е да ми помагаш от време на време – добави той. – Едро и силно момче като теб ще ми свърши работа. Окъснелите клиенти плащат на някой с нож да ги придружи до дома.
– Добре ли плащат?
– Не е зле. Още повече се печели, когато си освободят телохранителя и ги приклещиш в някоя тъмна уличка.
Повдигнах вежди.
– Искам половината.
– Десет процента.
– Десет през първата седмица и трийсет, когато започна да си плащам наема.
– Дадено.
В стаята имаше бълхи, но пък леглото не се клатеше нагоре-надолу като река. Проснах се върху него и забелязах прислужница да слиза по скърцащите стъпала отвън. Пъпчива, но с гърди като пъпеши; изгледа ме косо, понесла кошница с чаршафи. Може би денят все пак не бе минал напразно.
Не мислех за Сабина. И защо? Някакво си патрицианско момиче – едва ли щях да я видя повече, след като излезе от онзи атриум със светлокестеняви коси, полюшващи се над тесния ѝ гръб. Момичета като нея са недостижими, а и гърдите ѝ бяха малки. По-скоро смокини, а не ябълки. А аз обичах ябълки. Или пъпеши... Втренчих се в усойния коридор, където изчезна прислужницата.
Ако знаех какви неприятности ще ми навлече това недостижимо патрицианско момиче с дребни гърди, щях да я удуша в атриума, вместо да я изпращам с поглед.
ГЛАВА ВТОРА
ПЛОТИНА
– Виналия. – Плотина произнесе неодобрително думата. – Отвратителен празник.
– Безобиден е – гласът на съпруга ѝ прозвуча приглушено през туниката, която навличаше през глава. – Малко тържество в чест на гроздовата реколта...
– Цял Рим се напива! Благовъзпитаните жени не смеят да се подадат навън.
Плотина се намръщи срещу огледалото от полирана стомана, спомнила си как пиян магазинер я ощипа по задника на Виналия преди двайсет години, когато беше още неомъжена девойка. Ощипа я. Нея, Помпея Плотина, която при желание би могла да стане весталка. Ако още тогава не предчувстваше, че ѝ е отредена по-велика съдба.
– Ще посетиш ли поне състезанията след церемонията? – попита сговорчиво съпругът ѝ. – Хората очакват да те видят.
– Ще остана на първото състезание – смили се Плотина. – И толкова. Зелена роба – каза на робините и те се втурнаха към нея с пищната тъмнозелена коприна. Коприна, толкова претенциозно, но положението ѝ го изискваше. Тя протегна ръце настрани, скрити благоприлично, разбира се, под дългите ръкави на туниката. Повечето римлянки разгалваха ръцете си като куртизанки, но Плотина никога нямаше да стане като тях.
– Милостиви богове! Не се престаравайте! – Съпругът ѝ отпъди като досадни мухи робите, които наместваха диплите на тежката му пурпурна роба. – Така е добре!
– Не се вдетинявай – подхвърли Плотина, без да се обръща. Мъж с толкова власт, толкова прославен, а пристъпва припряно от крак на крак като петнайсетгодишно момче.