Принцът на Глупците

Беше висока. Сега го виждах; прегърбена, но висока. И слаба, само кожа и кокали.

— Не я ли виждате? — Думите ми се извисиха до писък, посочих я и тя пристъпи към мен и посегна с бялата си ръка.

— Кого? — попита стоящият до мен Дарин, вече деветгодишен и прекалено голям за такива глупости.

Нямах глас да му отговоря. Жената със сляпото око бе сложила своята ръка от хартия и кост върху моята. Усмихна ми се — грозно кривене на лицето, като червеи, гърчещи се един върху друг. Усмихна се и аз пропаднах.

Пропаднах в някакво горещо и сляпо място. Казаха ми, че съм получил пристъп, конвулсии. „Лепсия“, каза лекарят на баща ми на другия ден, хронично заболяване, само че то не ме е сполетявало никога повече, ето вече двайсет години. Единственото, което знам, е, че паднах, и не мисля, че оттогава съм спрял да падам.

Баба ми загубила търпение и ми дала името, докато съм се гърчел и потръпвал на пода.

— Доведете го пак, когато гласът му мутира — казала.

И това беше всичко за следващите осем години. Върнах се в тронната зала на тринайсетгодишна възраст, за да бъда представен на баба преди сатурналийския пир през тежката зима на 89-та. В този случай, както и във всички други след него, следвах примера на останалите и се преструвах, че не виждам жената със сляпото око. Може би те наистина не я виждат, защото Мартус и Дарин са прекалено тъпи, за да се преструват, пък и лоши лъжци на всичкото отгоре, а очите им дори не трепват, когато взорът им се обръща към нея. Може би аз съм единственият, който я вижда как потупва с пръсти Червената кралица по рамото. Трудно е да не гледаш, когато знаеш, че не бива. Като женско деколте, в което гърдите са притиснати една към друга и повдигнати за оглед, и все пак един принц трябва да не ги забелязва, да не свежда очи към тях. При жената със сляпото око се опитвам още по-усърдно и в повечето случаи успявам — макар че баба от време на време ме поглежда странно.

Както и да е, в тази конкретна сутрин, докато се потях в дрехите си от предната нощ, накичени с половината градина на Де Вийрови, нямах нищо против да стоя сбутан между грамадните си братя и да бъда Малкия, лесен за пропускане. Честно казано, спокойно можех да мина без вниманието на Червената кралица и мълчаливата ѝ сестра.

Стояхме така още десет минути, почти без да говорим. Някои принцове се прозяваха, други пристъпваха от крак на крак или мятаха кисели погледи към мен. Опитвам се да не допускам похожденията ми да размътят спокойните води на двореца. Не е добра идея да сереш където ядеш, пък и трудно можеш да се скриеш зад ранга си, когато обидената страна също е принц. При все това през годините не съм дал на братовчедите си много поводи да ме обичат.