Принцът на Глупците

3.

Закъснях за тронната зала — ехото на втората камбана бе заглъхнало преди да стигна до бронзовите врати, огромни двери, които изглеждаха съвсем не на място тук. Били са откраднати от някакъв още по-величествен дворец от някой от моите далечни роднини с кръв по ръцете. Пазачите ме изгледаха все едно съм курешка, влетяла неканена през някой висок прозорец, за да се разпльока пред тях.

— Принц Джалан. — Размахах ръце, за да ги подразня. — Може би сте чували за мен? Наистина съм поканен.

Без никакъв коментар най-едрият от тях, великан с огнено-бронзова броня и шлем с алено перо, отвори лявото крило, колкото да мога да вляза. Моята акция по сприятеляването с всеки страж в двореца никога не бе стигнала до подбраните хора на баба: те имаха прекалено високо мнение за себе си. Освен това бяха твърде добре платени, за да се впечатлят от моята щедрост, а може би така или иначе ги бяха предупредили за мен.

Вмъкнах се, без да ме обявяват, и забързах по ехтящата мраморна шир. Никога не съм харесвал тронната зала. Не заради сводестото ѝ величие или заради историята в суровите каменни ликове, взиращи се от всяка стена, а защото тук нямаше пътища за измъкване. Стражи, стражи и пак стражи, плюс зоркия поглед на онази ужасна старица, която твърди, че ми е баба.

Отправих се към деветимата си братя и братовчеди. Изглежда, това щеше да е аудиенция изключително за кралските внуци: деветте млади принца и единствената принцеса на Червения предел. По право аз би трябвало да съм десети наследник на трона след двамата ми чичовци, синовете им, баща ми и по-големите ми братя, само че дъртата вещица, която топлеше мястото през последните четирийсет години, имаше други идеи относно наследяването. На сърцето ѝ беше легнала братовчедка ми Сира, на която ѝ оставаше още месец до осемнайсетия рожден ден и не притежаваше нито грам от онова, което е нужно на една принцеса. Няма да лъжа, Сира притежаваше повече от няколко грама от онова, което позволява на жената да завърти ума на някой мъж, така че с радост бих пренебрегнал общоприетите възгледи по въпроса какво бива и не бива да правят братовчедите. Всъщност вече няколко пъти се бях опитал да ги пренебрегна, само че Сира имаше гадно дясно кроше и склонност да рита най-нежните части на един мъж. Днес беше дошла облечена в някакъв кафеникав велурен костюм за езда, който ми се струваше по-подходящ за лов, отколкото за двора. Но дявол да го вземе, изглеждаше добре.