Дневникът на пирата
- Автор: Беннет Чарльз Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Чарлс Мун Бенет е роден през 1899 година в град Кентърбъри — Англия. Като прибавим и факта, че е членувал в обществото ни английските учители, това е почти всичко, което е известно за неговата съдба. За разбиранията и убежденията му обаче може да почерпим богати сведения от неговите книги. През 1934–35 година са излезли на български език романите му: „Адмирал Морган“, „Бунтовният остров“ „Педро от «Черна смърт»“ и „Двойникът на капитан Грим“, чието оригинално заглавие е „Дневникът на пирата“. Като писател Бенет има безспорен принос в развитието на морско-приключенския жанр. Романът, който предлагаме на нашите читатели, е написан в синхрон с най-добрата приключенска традиция, изпълнен с напрежение, героизъм и екзотика. Своеобразен е с това, че не романтизира пиратството, а го представя откъм неговата жестока и грозна страна. В настоящото ново издание на „Дневникът на пирата“ пропуските и грешките от предишния превод са поправени, езикът е осъвременен. Вярвам, че то ще достави удоволствие на любителите на хубавата приключенска книга.
— Ти излез от строя — заповяда той, сочейки към мен, и аз тутакси се подчиних.
— Ето го момчето, Грийзър — каза той на един жълтокос, широкоплещест тип, който стоеше близо до него и подобно на Дългия Джон явно беше един от помощник-капитаните на „Страшни“. — Дали си въобразявам, или наистина е лика-прилика с някого, когото и двамата познаваме добре.
Грийзър ме погледна и зяпна от смайване.
— Кълна се във всички кораби, на които съм стъпвал досега, той е лика-прилика със самия Еднооки — извика и се плисна силно по бедрото, за да подчертае откритието си.
— Прав си — рече Дългия Джон, доволен, че мнението му се потвърждава. — Закриеш ли левия му илюминатор, ще ти трябва цял живот, додето познаеш кой от тях е капитанът на „Страшни“.
Бяха направени още няколко забележки в същия смисъл, които скоро разпалиха любопитството ми да видя пиратския главатар, на когото по думите на всички съм приличал много. Бях чувал, че всеки човек си има двойник някъде по света, и явно ми бе писано да срещна своя в образа на главатаря на една долнопробна тайфа главорези.
Вниманието на всички обаче се отклони от мен и се насочи към капитана. По нареждане на Дългия Джон той бе измъкнат измежду другите пленници и изглеждаше толкова блед и уплашен, че почти го съжалих, въпреки че се бе отнасял много лошо с мен.
— Значи възнамеряваше да взривиш кораба си, а? — запита пиратът. — Странно желание да завършиш живота си по този начин, ала аз никога не съм отказвал някому да изпълня каквото и да било негово разумно желание. Вържете го за мачтата, момчета, и ще насипем ивица барут до склада. После ще се приберем на „Страшни“, ще подпалим ивицата и капитанът ще може сам да хвръкне във въздуха.
Хората са чудни създания. Преди един час капитан Хокинс бе направил всичко възможно, за да взриви кораба си. Това, което тъй силно желаеше да стори, когато лудостта го държеше във властта си, сега също тъй силно желаеше да избегне. Той падна на колене, обзет от безкраен ужас, и бръщолевейки, замоли за пощада. Тогава пиратите го обсипаха с подигравки, защото най-много от всичко презираха страха. Двама от тях го сграбчиха грубо и го помъкнаха към мачтата. Внезапно аз взех решение и пристъпих към Дългия Джон.
— Аз спасих и теб, и останалите от екипажа ви, които ни нападнаха — рекох. — Ако не бях попречил на тоя човек да взриви кораба, сега всички щяхме да бъдем на парчета.
— Е, та какво? — попита той.
— Искам награда, нищо друго.
— Вероятно ще получиш. Ако за отплата ти пощадим живота, ще бъдеш ли доволен?
— Не — отвърнах аз. — Животът не ме привлича. Някога бях капитан на кораб, на един от най-прекрасните плавателни съдове. Сега съм прокуденик, който не очаква друго от живота освен жестоки удари. Няма да имам нищо против, ако ме убиете още в тоя миг.
— Тогава какво искаш? — попита помощникът рязко.
— Разплата! Човекът, когото се каните да убиете, дълго време ме измъчваше. Караше да ме бият и се отнасяше с мен по-зле, отколкото с куче. Искам само да ми позволите да премеря силите си с него в ръкопашен бой. Когато го убия, можете да направите същото и с мен, все едно ми е.
— Изпълни желанието на момчето, Дълги — каза Грийзър и останалите пирати заръмжаха одобрително. — Едноокия няма да има нищо против и утре ще наблюдаваме изключително зрелище.
Дългия Джон също нямаше нищо против. Той се поколеба само няколко секунди, после обяви решението си.
— Нека бъде според желанието ти. Ако нашият капитан се съгласи, утре двамата ще се биете, въоръжени с ножове. И за да накараме това страхливо псе да се бие по-добре — защото сега прилича повече на сухоземен плъх, хванат от морската болест, отколкото на борец, — ще обещаем да подарим живота на победителя.
В очите на капитан Хокинс отново проблесна надежда и той ме загледа злобно, сякаш ни най-малко не се съмняваше в способността си да ме погуби. Дългогодишният живот по море като капитан, комуто никой не бе дръзвал да оспори правото да бие, му бе дал погрешна представа за неговата ловкост в единична борба. Колкото до мен, аз изобщо не се съмнявах в изхода от предстоящия двубой. Макар и изтощен от продължителни лишения, пък и полугладният ми, отруден живот на борда на „Дръж!“ не бе допринесъл с нищо, за да подобри здравето ми, все пак се чувствувах по-силен от Хокинс. И ако тялото ми отслабнеше, знаех, че споменът за издевателствата на капитана щеше да ми вдъхне нови сили.
Ето защо, чувствувайки се щастлив, както никога от седмици насам, аз се прехвърлих на борда на „Страшни“ заедно с останалите от екипажа на „Дръж!“. След като се отделихме от бившия ни кораб, останахме един час на палубата. Не бяхме се отдалечили много от „Дръж!“ и от палубата му започнаха да се вдигнат огнени езици, да пълзят нагоре по мачтите и да обхващат платната и целия останал такелаж. Преди да ни отведат долу, в далечината се виждаше ярко петно от пламъци, а после до нас над водата долетя грохот от експлозия, явно огънят бе стигнал до барута в склада.