Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
— Не знам — отвърна Стентън.
За разлика от Брайънт, той нямаше нищо против да пътува заедно със семействата, не му пречеха детският шум и пискливото бърборене на жените по пътя. Но имаше и друго.
— Нека да си помисля — каза той.
В този момент към тях в галоп се приближи ездач, а появата му беше предизвестена от облак прах. Беше Джордж Донър. Едно от задълженията му бе да кара всяка сутрин заселниците да потеглят. При обичайни обстоятелства той се занимаваше с желание с тази работа, като подканваше семействата да събират нещата си и да впрягат воловете, така че големият керван да поеме на път. Но тази сутрин изражението му беше навъсено.
Стентън му махна за поздрав. Явно най-сетне беше дошло време да потеглят.
— Тъкмо се канех да впрегна… — започна той, но Донър го прекъсна.
— Все още не сме тръгнали — каза мрачно той. — Напред по кервана стана неприятен инцидент.
Стентън потръпна от неприятно предчувствие, но го сподави.
Брайънт присви очи срещу Донър:
— Да си донеса ли лекарската чанта?
Джордж Донър се намести на седлото на коня си.
— Случката не е от тези. Изчезнало е едно малко момче. Нямало го е в палатката тази сутрин, когато са отишли да го събудят.
Стентън изпита мигновено облекчение.
— Децата често се отдалечават…
— Когато сме в движение — да. Но не и нощем. Родителите му няма да потеглят оттук, преди да потърсят сина си. Някои от другите също ще останат с тях, за да им помогнат.
— Още доброволци ли им трябват? — попита Стентън.
Донър отново поклати глава:
— Доброволците са повече от достатъчно. След като изтеглят фургоните си настрани от пътя, останалите ще минат. Оглеждайте се за момчето. Ако е рекъл Бог, може да се появи скоро.
Донър пришпори коня си и се отдалечи, а след него се вдигна стълб от прах, като вирнат към небето пръст. Ако детето наистина се беше отдалечило в тъмното, не беше много вероятно родителите му да го видят отново. Едно малко момче просто щеше да потъне в необятното пространство наоколо, в тази безмилостна пустош, която се простираше във всички посоки до хоризонта, способна да впрегне дори самото слънце в своя хомот.
Стентън се поколеба — може би трябваше да отиде с тях. Малко помощ нямаше да им навреди. Той се потърка по врата, като се чудеше дали да не яхне коня. Пръстите му почервеняха. Отново беше започнал да кърви.
Втора глава
Фургоните се редяха един след друг по равнината пред Тамсен Донър, докъдето ѝ стигаше погледът. Човекът, който пръв се беше сетил да нарече фургоните на заселниците „шхуни на прерията“, явно е бил доста умен мъж: платнищата на покривите им наистина приличаха на корабни платна, светнали в бяло под яркото утринно слънце. А гъстите облаци прах, вдигани от колелата, можеха да се сбъркат с високи вълни, понесли върху себе си мъничките плавателни съдове през пустошта.
Повечето от заселниците вървяха отстрани, вместо да се возят във фургоните си, за да спестят на воловете допълнителното тегло, и се отдалечаваха на известно разстояние от пътя през равнината, за да избегнат най-гъстите облаци прах. Добитъкът — говеда за мляко и месо, кози и овце — също се движеше отстрани, подкарван от момчета и момичета с пръчки, а семейното куче подбираше изоставащите животни.
Тамсен обичаше да ходи пеша. Така имаше време да търси билки и треви, които ѝ трябваха за нейните лекове — равнец за треска, върбова кора за главоболие. Записваше познатите растения от флората наоколо в дневник, а непознатите откъсваше и прибираше между страниците му, за да ги изучава и да експериментира с тях.
Освен това така мъжете имаха възможност да се порадват на фигурата ѝ, докато върви. Какъв смисъл имаше да изглежда по този начин, ако не се възползваше от това?
А и нещо друго. Когато бе затворена във фургона по цял ден, започваше да изпитва познатото остро и мъчително безпокойство, което се надигаше в нея като у животно, уловено в капан — точно както правеше преди, у дома. Докато беше навън, звярът — нещастието — поне можеше да се скита на свобода, като ѝ оставяше достатъчно място да диша и да чува мислите си.
Но тази сутрин тя бързо съжали за решението си. Бетси Донър, омъжена за по-малкия брат на Джордж, се носеше като таран право насреща ѝ. Не можеше да се каже, че тя не харесва Бетси — но и със сигурност не можеше да твърди, че я харесва. Бетси бе простовата като четиринайсетгодишно девойче и изобщо не приличаше на приятелките, с които дружеше Тамсен в Каролина, преди да се омъжи за Джордж: другите учителки, особено Изабел Топ; Хети, домашната помощница на Изабел, която я научи кои растения да използва за лекове; жената на свещеника, която умееше да чете на латински. Всички те липсваха на Тамсен.