Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
— Не вярвах, че си суетен човек, Чарлс Стентън — обади се някой зад гърба му. — Но като нищо можех да си помисля, че се възхищаваш на отражението си.
Едуин Брайънт пристъпи към него, държейки канче с кафе. Усмивката му веднага помръкна.
— Кървиш — отбеляза той.
Стентън сведе поглед към острието на бръснача. Беше почервеняло. Той погледна отражението си в огледалото и видя дълбока резка на шията си, дълга цели три пръста — там, където бе опрял бръснача преди малко, толкова остър, че не беше усетил нищо. Стентън бързо дръпна кърпата, преметната на рамото му, и притисна раната.
— Явно ръката ми се е отплеснала — каза той.
— Седни — нареди му Брайънт. — Дай да видя. Все пак имам малко опит като лекар.
Стентън отстъпи от протегнатата му ръка.
— Нищо ми няма — каза той. — Просто неприятен инцидент.
Точно това беше цялото им проклето пътуване, казано с две думи. Един неочакван „неприятен инцидент“ след друг.
Брайънт сви рамене:
— Щом казваш. Вълците подушват кръвта от две мили разстояние.
— Какво мога да направя за теб? — попита го Стентън.
Знаеше, че Брайънт не бе изминал пеша цялата дължина на кервана само за да си поговорят — не и сега, когато се приготвяха да впрягат животните, за да потеглят. Около тях се беше възцарил обичайният сутрешен хаос. Водачите на фургоните отвеждаха воловете и земята се тресеше под тежестта на копитата им. Мъжете събираха палатките си и ги товареха или гасяха лагерните огнища с пясък. Във въздуха се носеха крясъците на децата, които носеха кофи с вода, така че семействата им да имат какво да пият и с какво да се мият през деня.
Стентън и Брайънт се познаваха отскоро, но бяха завързали бързо дружба помежду си. Групата, с която пътуваше дотогава Стентън — неголям керван, който беше потеглил от Илинойс и се състоеше най-вече от членовете на семействата на Донър и Рийд — наскоро се бе присъединила към друга, много по-голяма група заселници, предвождани от пенсиониран военен на име Уилям Ръсел. Двата кервана се бяха срещнали недалеч от град Индипендънс в щата Мисури, а Едуин Брайънт пръв от хората на Ръсел бе се представил на Стентън и бе започнал да общува с него — може би защото и двамата бяха ергени във върволицата, състояща се най-вече от женени мъже със семействата им.
На външен вид Едуин Брайънт представляваше пълната противоположност на Стентън. Последният бе висок и силен, без да полага специални усилия за това. През целия му живот го бяха поздравявали за външния му вид. Дължеше го изцяло на майка си, поне доколкото можеше да определи. Беше наследил от нея гъстата, вълниста тъмнокестенява коса и одухотворените ѝ очи.
„Лицето ти е дар от дявола, момче, така че да вкарваш другите в грях.“ Това беше друга от мъдростите на дядо му. Веднъж бе разбил физиономията на Стентън с токата на колана си, може би в опит да прогони дявола, който виждаше там. Безуспешно. Стентън не беше изгубил нито един зъб, а носът му бе зараснал. Дори белегът на челото му се бе стопил. Дяволът, поне според него, не си беше отишъл.
Брайънт сигурно бе с цяло десетилетие по-възрастен от него. Работил с години като вестникар, не беше толкова корав, колкото повечето от другите мъже от кервана — фермери, дърводелци или ковачи, които се прехранваха с тежък физически труд. Зрението му беше слабо и почти постоянно носеше очила. Изглеждаше неизменно раздърпан и разрошен, сякаш мислите му винаги бяха другаде. Но не можеше да се отрече, че умът му сече — може би повече, отколкото на всеки друг наоколо. Беше признал, че на младини е чиракувал няколко години при един доктор, но не искаше да го нарочват за лекар.
— Погледни — каза му Брайънт, като подритна туфа трева в краката им, вдигайки облак прах. — Забеляза ли? Тревата е твърде суха за това време на годината.
Вече от няколко дни пътуваха през равнината, а до хоризонта не се виждаше нищо друго освен висока прерийна трева и храсталаци. От двете страни на пътя им, в далечината, се издигаха песъчливи хълмове в златисто и розово — понякога изваяни от вятъра като пръсти, които сочеха право към небето. Стентън приклекна и отскубна няколко стръка трева. Бяха къси, не повече от девет-десет пръста, но вече избледнели до убито зеленикавокафяво.
— Явно наскоро е имало суша — каза той.