Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Да. Разправяха, че баща им бил ужасен старец. — Тя вдигна поглед към него. — Решил ли си вече? Ако е утре?
— Не, все още не, не окончателно.
— Ами времето?
Той й каза.
— То няма да бъде решаващото — каквото и да е — каза тя.
— Бих искал Мак да е тук. Той би решил най-мъдро в ситуация като тази — въздъхна Гавалан.
— Не по-мъдро от теб, Анди. — Говорителят повика пътниците за полет 52 и те погледнаха към таблото за заминаващите. Станаха.
— Не мога да ти гарантирам, но при тези условия Мак би решил да го направи утре.
— А? Откъде знаеш?
— Познавам Дънкан. Довиждане, скъпи Анди. — Тя бързо го целуна и не погледна назад.
Той изчака, докато тя не се изгуби от погледа му. После дълбоко замислен излезе навън, без да забележи Глен Уесон, който стоеше до щанда за вестници и прибираше писалката си.
Четвърта част
Петък
2 март 1979 г.
60
Ал Шаргаз — хотел „Оазис“: 5,37 сутринта.
Гавалан стоеше до прозореца, вече облечен. Беше още тъмно, само на изток небето започваше да просветлява. На половин миля от него откъм брега се носеше мъгла на парцали и изчезваше бързо към пустинята. Небето беше зловещо безоблачно на изток, но наблизо бавно се трупаха облаци. От прозореца се виждаше по-голямата част от летището. Светлините на пистата бяха запалени, един малък реактивен самолет вече рулираше за излитане, а вятърът, обърнал се от юг, носеше миризмата на керосин. На вратата се почука.
— Влез! А, добро утро, Жан-Люк, добро утро, Чарли.
— Добро утро, Анди. Трябва да тръгваме, ако искаме да хванем нашия полет — каза Петикин, като нервно сливаше думите. Той летеше до Кувейт, Жан-Люк — до Бахрейн.
— Къде е Родригес?
— Чака долу.
— Тогава най-добре тръгвайте. — Гавалан беше доволен от спокойния си глас. Петикин се зарадва, Жан-Люк промърмори: „Merde“. — С твое позволение, Чарли, предлагам да натиснем копчето в седем нула нула по плана — ако някоя от базите не дръпне щепсела преди това. В такъв случай ще опитаме утре пак. Съгласни ли сте?
— Съгласни. Някой да се е обаждал?
— Още не.
— Е, излитаме в широката синева. — Петикин едва сдържаше вълнението си. — Хайде, Жан-Люк!
Веждите на Жан-Люк скочиха нагоре.
— Mon Dieu, настъпи часът на скаутите! — рече той и се запъти към вратата. — Анди, новините за Ерики са чудесни, но как ще се измъкне?
— Не зная. Първото, което ще направя, е да се видя с Нюбъри в консулския отдел и да се опитам да му изпратя съобщение да се измъква през Турция. И двамата ми се обадете, щом кацнете. След шест часа ще бъда в офиса. До скоро.
Затвори вратата след тях. Системата беше задействана. Освен ако някоя от базите не отменеше операцията.
Ленгех: 5,49 сутринта.
Слабата утринна светлина едва проникваше през облаците. Облечен в шлифер, Скрагър вървеше бавно през ръмящия дъжд и локвите към кухнята, в която светеше единствената светлина в базата. Вятърът се мъчеше да му отнесе фуражката, хвърляше в лицето му ситни капчици.
За негова изненада Вили вече беше в кухнята, седеше до печката и пиеше кафе.
— Добро утро, Скраг. Кафе? Тъкмо го направих. — Той посочи с глава към ъгъла.
Един от Зелените ленти се беше свил на пода и спеше дълбоко до топлата печка. Скрагър кимна и съблече шлифера.
— За мене чай, синко. Рано си станал. Къде е готвачът?
Вили вдигна рамене и постави чайника на печката:
— Закъснява. Реших да закуся рано. Ще си приготвя няколко бъркани яйца. Да ти направя ли и на тебе?
Скрагър изведнъж почувствува, че е страшно гладен.
— Става! За мене четири и две препечени филийки, пък ще обядвам нещо по-леко. Имаме ли хляб? — Погледна към Вили, който отваряше хладилника. Три хляба, много яйца и масло. — Аха, добре! Не мога да ям яйца без препечени филийки с масло. Вкусът им е друг. — Той погледна часовника си.
— Вятърът се е обърнал почти от юг и стига до тридесет възела.
— Носът ми подсказва, че ще отслабне.
— На мене и задникът ми подсказва, че ще отслабне, но пак си е гаден.
— Бъди спокоен, приятелю — засмя се Скрагър.